Когато Царево се казваше Мичурин или как от светулки се правят пари

Когато Царево се казваше Мичурин, повечето туристи стигаха само до преди града, защото в него се влизаше със специален документ за гранична зона. Детството ми е свързано с дълги тегели по Черноморието, които започваха в началото на август от Каварна и свъшваха в началото на септември точно пред Царево.

Много исках да видя митичното Резово, където е границата, но това тогава не се случи. Тези пътешествия се осъществяваха с вуйчовия москвич - първо осмак, после дванайсетак. Спеше се в две палатки, оборудвани с надуваеми дюшеци, сенници и сгъваеми масички и столчета, ядене и пиене имаше само по къмпингите и в крайпътните капанчета. Носехме туристически газов котлон, фенерчета с резервни батерии, както и доста кибрити, защото осветление в къмпинга имаше само на рецепцията и край заведението. Случваше се да пристигнем някъде по тъмно и да разпъваме палатките на фарове. За всичките тези години не съм се натъквала на произшествия, катастрофи, пожари, кражби, скандали или някакви стресови ситуации.

Видях обаче от първа линия падащи в морето мълнии. Пясъчните лилии бяха на всяка крачка. Видях делфини. Ядях всеки ден току-що уловена рибка. С огромен интерес зяпах шарената навалица - скандинавските хипита с дълги руси коси и бради, Бог знае как дошли у нас, атлетичните германки, които сами си ремонтираха трабантите - (май) идваха без мъже, прииждащите на автостоп унгарски младежи, питащи все за цигари, патриотичните чешки шофьори, каращи само шкоди, не по-малко патриотичните сърби със застави "Юго", полските фиатчета с ослепително руси полякини...

Една безкрайна върволица от туристи, обожаващи нашите къмпинги и нашето Черноморие с неговите вълни, водорасли, звезди и светулки. Днес това звучи като измислица. По Черноморието отдавна няма такива пъстри тумби стопаджии, хипари и фамилно пътуващи туристи от Централна Европа.

И помен няма от тях. В бетонните гета покрай брега идват знаем какви и знаем за какво. И на това управниците от 3 десетилетия му викат туризъм.

Повечето днешни активни хора са виждали, макар само из интернет, снимки на българските плажове от онова време, както и на многобройните къмпинги. Е, имам честта да съм ги обитавала всичките в продължение на десетилетие. Какви имена имаха само, някои си стоят и до днес: "Смокиня", "Веселие", Градина", "Юг", "Каваците", а ММЦ (Международният младежки център) в Приморско беше направо Шератон - бунгало с баня! Помня ги отлично - и романтиката, и чистия бряг, и звездния кош над главите ни, но и липсата на топла вода през деня, и вонята от общите външни тоалетни, и пушеците от всяка "Скара-бира". Може да е било малко бедняшко, но по онези къмпинги се чуваха всички европейски езици - английски, немски, чешки, полски, унгарски, сръбски, а най-вече руски, разбира се. Не всички бяха с палатки - имаше и бунгала под наем, някои идваха и с каравани. Тоест, въпреки известните битови неудобства тогавашните ни морски къмпинги са привличали туристи, което значи, че са били и добър бизнес. В днешно време това е не просто добър, а превъзходен бизнес във всяка държава. Инвестициите са сравнително малко - път, ток, ВиК и интернет. Разбира се, и специален статут.

Държавата обаче прави всичко възможно подобни места да няма. Не поощрява нито създаването им, нито поддържането им. И затова заклетите къмпингари правят напук и къмпингуват, където си поискат, което също не е много редно, защото природата не се пази по този начин. Местата за къмпингуване трябва да бъдат фиксирани, но да са на много повече места, за да не се превръща почивката в пребиваване сред навалицата, от която всъщност бягаш. У нас в туризъм инвестират онези, за които бетонът е VIP класа.

От хора, които освен да унищожават природата, умеят да унищожават и усещанията - за свобода, за близост с природата, за уединение сред дюните и под звездите, за мирис на водорасли и прочие неща, които не им носят пари. Но не им носят на тях, защото не знаят как се прави това - да предлагаш усещания, емоции, преживяване. Не разбират, че свръхуморените днешни хора копнеят точно за това - тишина, звезди и светулки. И биха плащали добри пари, за да се насладят на тези простички, но вече недостъпни неща.

Неслучайно къмпингарството се възражда в последното десетилетие. Напрегнатото ежедневие и стресът не се отмиват с ол инклузив почивки. Човек има нужда да е сред природата, да диша спокойно, за да се чуства добре, особено в изтерзано от пандемия и страхове ежедневие. А това е възможно именно в къмпингите. Какво се случва у нас? Къмпингарството е почти забранено. Условия за нормално къмпингуване има на малко места и разликата със соца е само наличието на интернет и по-силната шумотевица.

Кметовете по Черноморието не гледат благосклонно на къмпингите по много причини, но едва ли тяхната воля би била решаваща при наличие на истинска държавна политика. Ако правителството толерира къмпингуването, няма да се шири диващината. Доколкото днес я има, тя се дължи именно на отсъствието на такава политика. Който и да стане министър на туризма след изборите, трябва да подходи към къмпингуването като стопанин. Ето, екоминистерството обяви едномесечно обществено обсъждане на проекта за нова наредба, регулираща къмпингуването.

В новия вариант се позволява палатки, кемпери и каравани да бъдат поставяни по Черноморието и извън категоризираните къмпинги. Любителите на така нареченото диво къмпингуване ще могат да пребивават и в защитени територии и резервати, с което обаче не са съгласни както кметове на черноморски общини, така и природозащитници. Защото свободата е свобода само дотогава, докато не вреди на другите или на природата. По тази причина е наложително институциите да се стиковат, за да има адекватна на търсенето регулация. Да, никъде по света не можеш просто ей-така да си опънеш палатката на брега и да живееш на бивак седмица. Има разрешени и забранени зони. Има и категоризация на тези терени и обекти.

Ако се въведе истинска регулация, включваща поне минимални такси от диво къмпингуващите, ще се отнеме и последният коз на кметовете - разходите за сметопочистване. Защото за депонирането на отпадъци отговарят общините, които плащат от своите бюджети.

Минималната такса би покрила и тези разходи и тогава кметовете няма да имат какво да извадят като аргумент срещу свободата да спиш в хамак между дърветата. У нас дори все още не се знае кой ще проверява и контролира крайморските диви биваци. Там няма концесии, няма бетон, няма разрешителни за какво ли не, съответно комисионата е нулева. Ето затова няма и интерес да се реши този проблем. Ако случайно в държавното управление попаднат смислени хора, които знаят как се правят пари от светулки, всичко това може да се реши за нула време. Още преди следващия сезон. И е един от начините да върнем българите по родното Черноморие. Защото ей къде е Гърция. Не е по-скъпо. Но все още е доста по-добре.

Източник: actualno.com