Какво е общото между ЛГБТ и комунизма

По времето на социализма в България излизаше списание „Паралели“, в което имаше една забавна рубрика – „Открийте 10-те разлики“. На две привидно еднакви карикатури трябваше да се намерят десет различия в детайлите, повечето невидими на пръв поглед.

Защо припомням това? Ами защото напоследък сме свидетели на обратния процес – намирането на сходства между две уж напълно различни идеологически движения. Става дума за „класическия“ комунизъм от миналия век и ЛГБТИ+ движението от сегашния. Две концепции, за които се твърди, че са тотално различни, тъй като ЛГБТИ+ се бори за свобода и права, а комунизмът означаваше липса на свобода и безправие. Включително и за хората с нетрадиционна сексуална ориентация, макар и далеч не само за тях.

Тенденциите в ЛГБТИ+ движението, поведението на неговите лидери и активисти, а също така исканията им в настоящия етап обаче все по-натрапчиво налагат асоциации с едно минало, което уж трябваше да изчезне заедно с рухването на Берлинската стена. Между „сърпа и чука“ от една страна, и „дъгата“ от друга, сякаш има повече прилики, отколкото разлики. Не вярвате ли? Нека да започнем да изброяваме сходствата между двете идеологии, респективно между техните привърженици.

1. Имат общ генезис – марксизма.
2. За комунизма е ясно – идейно тръгва от Карл Маркс и впоследствие е прилаган на практика от Ленин, Сталин, Димитров, Мао, Кастро и т.н.

ЛГБТИ+ идеологията се приема, че е създадена от Мишел Фуко и Джудит Бътлър, но тя в действителност е част от по-голям идеен клъстър, известен под името „културен марксизъм“. В този клъстър се включват още феминизма, борбата срещу „бялата привилегия“, мултикултурализма, атаките срещу семейството, нацията, християнството… Основоположник на културния марксизъм е философът от Франкфуртската школа Херберт Маркузе, който е определян като „марксист-ревизионист“. „Маркс сбърка, че пролетариатът е автентичната революционна класа“, твърди Маркузе и посочва, че малцинствата (етнически, религиозни, сексуални) са онези, които могат да осъществят социалистическа революция и да разрушат традиционното (по думите му, „буржоазното“) общество.

2. Водят фиктивна борба за права, а в действителност носят безправие.

Класическите комунисти претендират, че са борци за права. И наистина, когато идват на власт, въвеждат всеобщото избирателно право (ако не е въведено преди тях) – за мъже и жени, свалят дори минималната възраст за гласуване на 18 години… Само дето същевременно обезсмислят гласуването, тъй като налагат еднопартийна политическа система. И каква е ползата от това всеобщо избирателно право?

ЛГБТИ+ активистите претендират, че се борят за легализиране на еднополовите бракове, за да могат хомосексуални двойки да се ползват от правата, които получават хетеросексуалните след сключване на брак. В действителност крайната цел не е права за хомосексуалистите, а обезсмисляне на брака, такъв, какъвто го познаваме. Защото предефинирането на половия състав на един брак (мъж и жена) отваря вратите към оспорването на други негови аспекти – броя на участниците („защо пък само двама?“), самите участници („защо бракът трябва да е само между хора, не може ли между човек и животно, между човек и растение?“) и дори минималната възраст („любовта е любов, независимо, че единият е на 10, а другият на 36 години“).

Разбира се, ако еднополовите бракове бъдат легализирани, някои активисти ще си кажат, че целта им е постигната и ще се приберат вкъщи щастливи. Но други няма да се спрат дотам. И в крайна сметка се стига до девалвация на самия брак.

3. Използват определени обществени слоеве за изграждане на ново общество, без да им пука за тези, в чието име се кълнат.

Комунизмът се заяви като идеология на работническата класа. Неговите апологети претендираха, че ще премахнат експлоатацията върху работниците и ще им осигурят достоен живот. Само че на практика работниците губят дори права и придобивки, извоювани преди идването на комунистите на власт (за повече подробности можете да прочетете „Задочни репортажи за България: Републиката на работниците“ от Георги Марков.

„Шарената“ идеология говори от името на хората с нетрадиционна сексуална ориентация, обещавайки им по-добър живот. Реално обаче на идеолозите не им пука за сексуалните малцинства и това много от представителите на тези малцинства го осъзнават. Уж борбата е за права на малцинство, а на практика основната цел е да се вменява вина у мнозинството, което не приема идеите (и методите) на ЛГБТИ+. И под предлог на борба срещу предразсъдъците да се преформулират социалните норми. Всяка патология да стане норма, а нормата – патология. Казал го е самият Маркузе, между другото…

4. Воюват срещу законите на природата.

Комунистите искаха да създадат безкласово общество, в което всички хора са равни, без да си дават сметка, че това е против самата човешка природа. За да сме равни, трябва да изчезне конкурентното начало, което няма как да се случи. Винаги един човек ще иска да е нещо повече от друг или дори нещо повече от самия себе си към момента. Не само по-богат, но и по-умен, по-образован, по-привлекателен и т.н.

По същия начин ЛГБТИ+ оспорват природен закон – според тях полът не е генетично предопределен, а е „въпрос на социална конструкция“. По този начин те поощряват касапницата, наречена „операции за смяна на пола“, която никога не дава резултат, но винаги осакатява физически и често води до психически проблеми у оперирания. Въпреки всички усилия в тази посока, въпреки хирургичните намеси и хормоналната терапия, досега нито един „бивш“ мъж не е започнал да произвежда яйцеклетки, нито една „бивша“ жена не е започнала да произвежда сперматозоиди. Но опитите продължават.

5. Последователите им са предимно зомбирани фанатици, нетърпящи друго мнение.

За комунистите това е всеизвестно. Любопитното е, че мнозина от призоваващите към толерантност хора с профилни рамки в цветовете на дъгата се държат адски нетолерантно, когато някой изказва мнение, различно от „правата линия“. Примерите в това отношение стават все повече и повече.

6. Поощряват доносничеството.

Комунистите изграждат уродлива система на отношения, при които всеки подозира всекиго (дори и членовете на собственото си семейство), тъй като не се знае дали колегата/съседът/приятелят няма да напише донос срещу теб. „Шарените болшевики“ също донасят където трябва, ако някой си позволи „неправилно мнение“. Веднъж до модераторите на Фейсбук, веднъж до работодателя. Кой докъдето успее да си пробута доноса.

7. Слагат епитети, без да знаят какво означават.

Комунистите много обичаха да наричат враговете си „фашисти“, без да обръщат внимание, че огромното мнозинство от набедените не споделят идеологията на Бенито Мусолини. Даже комунистите често не бяха наясно с това какво представлява фашизма. Важното е да има „фашисти“ на кило. Дори и такива, които са били противници на набедения за „фашистки“ режим, като например земеделци и социалдемократи.

ЛГБТИ+ също много обичат тази дума, но напоследък са започнали да предефинират и определението за „хомофоб“ – от „човек, който проявява страх, нетърпимост и враждебност към хомосексуалистите“ на „човек, който не споделя идеите и вижданията на ЛГБТИ+ движението и неговите активисти“. Типично по комунистически…

8. Стремят са да индоктринират децата.

Съществува широк консенсус, че децата трябва да бъдат държани настрана от политика и идеологии до навършване на пълнолетие (когато се смята, че вече сами могат да направят своя избор). Поне така е в днешно време. В миналото, комунистите налагаха идеологията си дори и сред децата и непълнолетните. Първо чавдарчета, после пионерчета, след това комсомолци – подготовка отрано, за да не кривнат от рамката на социалистическото общество.

Сега ЛГБТИ+ и техните НПО-та все по-директно насочват пропагандата си към децата – настояват за джендър-обучение в училище, разпространяват материали с ЛГБТИ+ пропаганда сред ученици, в някои държави транссексуални хора и травестити преподават уроци на деца и т.н. Плюс все по-оправдателно говорене спрямо педофилията.

9. Подкопават родителския авторитет.

Традиционно схващане е, че родителите носят главна отговорност за формирането на детето като личност. Че в това отношение семейството е на първо място като институция, преди училището, църквата, казармата.

Комунистите обръщат тази подредба, като слагат на първо място Партията, дори преди семейството. Ако родителят е „лош“ по комунистическите критерии, Партията насърчава детето да му се противопоставя.

Същото забелязваме и при ЛГБТИ+ – ако те преценят даден родител като „нетолерантен“ и „хомофоб“, започват да внушават на детето, че проблемът е у родителя и то не бива да го слуша. Подобно на детските комунистически организации в миналото, ЛГБТИ+ се опитват да изземат възпитателната функция от родителите и да формират детското съзнание така, както на тях им изнася.

10. Проявяват двойни стандарти.

Преди десетилетия комунистите не спираха да упрекват режима на ген. Аугусто Пиночет в Чили за избитите политически противници. В същото време никога не отвориха дума за жертвите на социалистическата революция в Куба. Макар че вторите са (десетки) пъти повече от първите.

По същия начин ЛГБТИ+ не спират да обвиняват общества като българското и унгарското в нетолерантност, защото не легализират еднополовите бракове, а Унгария даже си позволява да забрани със закон ЛГБТИ+ пропагандата сред децата. Същите тези загрижени за правата на хомосексуалистите активисти мълчат оглушително по отношение на държави, в които сексуалните малцинства наистина имат сериозни проблеми. Като например Иран, където хомосексуализмът се наказва със смърт. Или Турция, където тазгодишният „прайд“ в Истанбул бе разпръснат с полицейски палки и сълзотворен газ.

Та, след всичко това учудващо ли е, че на „прайда“ в Лондон вече се развяват червени знамена със сърп и чук? И не е ли крайно време да се каже ясно, че ЛГБТИ+ е комунизмът на 21 век (или поне една от неговите форми)?

***

*Коментарът е на Димитър Петров е за tribune.bg, заглавието е на Флагман.бг

Димитър Петров е магистър по Социология от СУ „Св. Климент Охридски“ и Магистър по Tourism Destination Management от NHTV Breda University of Apllied Sciences, Холандия.

Член на Контролния съвет на Младежки консервативен клуб. Секретар е на „Един завет“ – клуб на потомците на офицерския корпус на Царство България.