Защо глобалистите държат със зъби и нокти на масовата миграция?

Границата на САЩ с Мексико, която, покрай строящата се ограда, бе станала една от главните точки в предизборната кампания на Доналд Тръмп, днес се е превърнала в най-важната надежда на глобалистите да останат вечно на власт. В момента оттам – напълно необезпокоявани – в Америка се прехвърлят по около 100 000 души месечно. Малкото останали независими медии в САЩ вече нарекоха това „национална катастрофа“, посочвайки, че подобна имиграция не е по силите дори на велика страна, още повече във време на локдаун и следващата от това икономическа криза. 

Но за Демократическата партия отварянето на границата и нахлуването през нея на всеки, който пожелае, е жизненоважен процес, независимо до какво ще доведе той самата Америка. Като изключим основния постулат на глобализма, дефиниран от Джордж Сорос, за отворените граници, през които народите трябва да се омешват, управляващата партия в САЩ - Демократическата, цели по този начин да се превърне в партия, която ще е вечно на власт.

От една страна, крайната цел на демократите е двата големи щата - Калифорния и Тексас, да са твърдо демократически. С Калифорния това е постигнато на 100% и там вече се случват либерално-глобалистични експерименти, включително джендърно обучение на децата в училище още от малки.

Но с Тексас до момента не им се получаваше. Затова сега битката е за този щат. Там сега живеят 30 милиона човека, от които 2 милиона са латиноси, но нелегалната имиграция го тъпче още повече.

Латиносите скоро сами ще могат да избират всички кандидати от щата за абсолютно всяка длъжност. Те и сега са решаващ глас, но не напълно. Един от ярките депутати от Тексас е Тед Крус. Но това все още е по-скоро изключение, защото гласувалите за него латиноси го направиха от сантиментални подбуди – заради баща му, който е кубинец. 

Самият Крус се чувства американец, запазил е фамилията си, но говори съвсем малко испански. Вотът за него бе по-скоро от солидарност, защото за латиносите Куба е исторически символ. Всеки, като бащата на Крус, който е избягал от Острова на свободата, се възприема героично в Америка, и в районите, където живее компактно испаноезично население, всеки може лесно да капитализира това по време на избори, ако се кандидатира в тях. Така че в конкретния случай републиканците просто имаха голям късмет, че Крус - потомъкът на кубинци, е техен съмишленик. Неговият съперник на изборите през 2018 година – Бето О'Рурк, макар и да говори много по-добре испански, макар също да има латино елементи във фамилното си дърво, реално е потомък на ирландски имигранти.

В бъдеще е твърде съмнително да се очаква, че подобна „чудна“ комбинация би била възможна в Тексас. Ако динамиката на имиграцията от Централна и Южна Америка в САЩ се запази, а засега няма изгледи да е иначе, демографското съотношение ще се промени значително и новите депутати латиноси далеч няма да са консерватори, а ще следват либералния дневен ред. Това е логично, защото техните избиратели ще са благодарни на онези, които са ги пуснали необезпокоявани да преминат нелегално в САЩ. Само след 10 години – при сегашните темпове на миграция, в Тексас вече няма да има 2, а цели 18 милиона латиноси.

Но битката за Тексас е нещо дребно на фона на другата - за преобръщане на генетичния код на цялото американско общество. Може да се каже, че тя води началото си от далечната 1965 година, но истински се разгаря в момента. Преди 56 години наследникът на Кенеди – демократът Линдън Джонсън, успява да прокара немногословния Закон за имиграцията и гражданството, който променя източника на стратегическата имиграция в САЩ, създавайки, паралелно с европейския, и втори (резервоар“ за имигранти - от Куба. Това е разбираемо на фона на току-що основания комунистически строй от Фидел Кастро и желанието на Америка на всяка цена да му се противопостави и да задуши новата кубинска власт.

До онзи момент в САЩ се натурализират предимно бели европейци. Това е и законодателно заложено с акт на Конгреса през 1790 г., чрез който гражданство в Америка могат да получават само „бели хора“. Всички паралелни закони ограничават имиграцията от Азия и Африка, като не просто се предпочитат европейци, а по-конкретно северо- и западноевропейци пред живеещите в държавите от Южна и Източна Европа.

По времето, когато Джонсън прокарва новите си виждания за имиграцията, едва ли някой си е давал сметка, че половин век по-късно неговата Демократическа партия ще се хване със зъби и нокти за този закон, за да променя структурата на американското общество в стремежа си да остане завинаги на власт. Тънката сметка е, че нахлуващата човешка маса от – на пръв поглед 90% латиноси, но и всякакви други бегълци от Азия и Африка, бързо ще се сдобие с право на глас, а в знак на благодарност – естествено – ще дава гласа си за демократите. В момента в Конгреса чака законопроект, който предвижда улеснена процедура за предоставяне избирателно право именно на тази категория мигранти, но в него също се предлага и сваляне възрастовата граница за гласуване от сегашните 18 на 16 години. Демократите с основание очакват, че тийнейджърите, чиито мозъци вече успешно са промили и в училище, и чрез либералните медии – социални и други, а и чрез всякакви видими или невидими либерални добавки към приложенията, които са инсталирали в телефоните си, също масово ще гласуват за най-правилната партия и глобализма.

Такър Карлсън все още работи за „Фокс“, която наскоро смени акционерите си и вече не е така ярко опозиционна. Не е ясно колко дълго време Тъкър ще оцелее там, но неговите коментари са едни от най-гледаните в САЩ и останалия свят. По тази причина от днес всяка събота „Флагман“ ще започне да публикува коментарите на Тъкър с български субтитри. Рубриката ще се запази, ако към нея има достатъчен интерес. В това видео Тъкър показва и разказва за имиграционната катастрофа.

Конгресмените, гласували през 1965 година със „за“, днес може и да се обръщат в гробовете си. За тях тогава е било невероятно, че законът им ще се ползва, за да се насърчава навлизането в Америка на хора и от Сомалия, които, наместо да се приобщават към американските култура и ценности, ще привнасят и налагат своите. Много ярък пример в това отношение е конгресменката Илхан Омар от Минеаполис, която от първия си ден не е спряла да трови американското общество, подритвайки в речите си всички бели, наричайки ги женомразци, ксенофоби и расисти.

Илхан Омар е чудесен избор на политическия либерал-глобализъм и неговия съучастник – транснационалните корпорации. Защото, за да отслабиш и събориш държавите и да ги закриеш – нещо, което бе теоретично представено като крайна цел на глобализма от неговия говорител – швейцареца Клаус Швааб в книгата му , трябва да постигнеш пълно раздробяване и разединение в обществото. А Омар и подобните ѝ в момента правят именно това. На транснационалните корпорации не са им нужни силни държави с ограничаващи ги закони. В този смисъл на тях едни силни Съединени Американски Щати само ще им пречат по пътя към креативния план за световното господство, за забогатяване без държавни регулации и други препятствия.

Америка им трябва единствено като територия, където да поставят основните си офиси и където в тях да дебелеят задниците на босовете им. Както виждаме, целта си те я следват неотклонно. Заедно с политическия глобализъм те разширяват властта си хоризонтално, като първо превзеха отвътре основните американски институции при действащ президент републиканец, а после успешно приложиха пред очите на целия свят масови фалшификации, за да спечелят пълна изборна победа в САЩ. Наглостта им стига дотам, че да инсталират на върха Байдън, единствената разлика между него и сенилните е, че онези сричаха с треперещи ръце от хартиени листи. А този срича , четейки от аутокюто.

Днес е смешно да се наблюдава как медиите описват някакви противопоставяния между Америка и Китай или Америка и Русия. На практика основната разделителна линия минава не между Америка и която и да е страна, а между империята на глобализма (днешната своеобразна версия на троцкизма и ленинизма) и всички останали. В този смисъл много на място са думите на изтъкнатия глобалист Бил Клинтън – „Днес тече третата американска революция“. Ако първата е била за независимост, а втората – срещу робството. Тази днес е за превръщането на САЩ в мултикултурна клоака.

Такър Карлсън описва втория основен стълб за унищожаване на държавите - създаването на разделителни линии вътре в обществата с прокарването на измислени проблеми. В Америка това се прави чрез всекидневното тръбене за „бяло превъзходство“ и налепените около него обвинения към белите в „расизъм“, „ксенофобия“ и „омраза към жените“.

Глобалистите бързат, защото си дават сметка, че все още има милиони въоръжени обикновени американци, на които този дневен ред не им е по вкуса. На 6 януари те заявиха за себе си. Тогава все още нямаха подходящ смел лидер, който да ги обедини и насочи, а Тръмп предпочете да поеме ролята на комформист. Историята обаче учи, че няма празни пространства. Ако в началото лидер липсва, в един момент той непременно се появява.