За Байдън Русия е част от проблема, а не от решението

От средата на Студената война до нейното преустановяване с разпада на СССР американската външна политика спрямо Азия e с британски маниер: Вашингтон предпочита да подкрепя по-слабия срещу по-силния или просто Китай срещу СССР.

Охладняването на отношенията между Пекин и Москва през 60-те години на миналия век, апогеят на което е граничният конфликт между двете държави през 1969-та година, се съпровожда с постепенно развиване на комуникацията между САЩ и Китай. Като резултат - Пекин става постоянен член на Съвета за сигурност на ООН през 1971-ва година, а 30 години по-късно страната влиза и в Световната търговска организация, пише news.bg.

Въпреки че американско-китайските отношения в периода от средата на Студената война до края на миналото хилядолетие да не се развиват еднопосочно (те биват сериозно тествани по време на протестите на площад "Тиенанмън" през 1989-та година, както и 10 години по-късно, когато американска бомба удря китайското посолство в Белград), основната мотивация за прогреса между тях е споделеният интерес Азия да не попада под съветска доминация. За целта Вашингтон прави редица компромиси: от жертването на част от обема на отношенията си с Тайван (Република Китай), включително съгласявайки се на Политиката на единен Китай (One China Policy), до продажбата на американско оръжие за Пекин.

В 21-ви век обаче субектите на международната сцена и тяхната тежест са променени и опасността от едностранното програмиране на Азия по свой образ и подобие не идва от Русия, а от Китай. Съобразявайки това, например, администрацията на Доналд Тръмп бе на страната на Индия, когато миналата година се обнови един от териториалните спорове между Ню Делхи и Пекин на границата между двете в Кашмир. "Британският" почерк в американската външна политика, постановяващ подкрепата на по-слабия срещу по-силния, бе спазен и от Доналд Тръмп.

За целта, външната политика на бившия ръководител на Белия дом проявяваше разбиране към руските партньори в Азия, каквото тя нямаше спрямо тези на Москва в Европа. Затова руските газопроводи в ЕС, руските оръжейни сделки с държави членки на НАТО и събития в Европа като тези в Беларус и Украйна получаваха автоматична реакция от САЩ (било от Конгреса, било от администрацията, било и от двете), докато руската политика в Азия (от общите военни обучения с Иран до политиката на сигурност на Москва в Централна Азия) биваха посрещани с една мързеливост и отказ от категорична оценъчност от Вашингтон. Турция, например, бе санкционирана за закупения от нея руски зенитно-ракетен комплекс S-400, докато Индия, въпреки шума, който САЩ създаваха по въпроса, така и не беше.

В последната седмица обаче виждаме индикации, според които новата администрация на Джо Байдън може да ревизира тази "британска" политика на САЩ спрямо Азия.

В рамките на няколко дни Вашингтон ескалира отношенията си и с Русия, и с Китай. Едновременно.

С Москва това се случи, когато Джо Байдън отговори утвърдително на въпроса на журналист дали смята Владимир Путин за убиец. С тази си словесна ангажираност обаче Байдън направи по-скоро услуга на Москва. Един път, той предостави възможност на руския си колега да покаже, че не последният е инспираторът на напрежение, който изговаря неприемливи за дипломатическите норми неща. Втори път, Байдън прибави към руско-американските отношения публичен наратив, който, имайки предвид добре смазаната машина на руската пропаганда, Вашингтон трудно би спечелил. Трети път, това изказване на ръководителя на Белия дом спечели подкрепа за руския президент в трети страни (Турция например, а държавите членки на ЕС реагираха с преобладаващо с мълчание; германският външен министър Хайко Маас констатира откровения език на Байдън, но заяви, че няма да коментира така създалия се казус).

Така или иначе, Русия реагира по единствения възможен начин - като привика за консултации обратно в Москва посланика си от Вашингтон.

Успоредно на това, двустранната среща на министерско ниво между САЩ и Китай, приключила вчера, премина под знака на взаимните нападки и обвинения. Независимо как е било замислено, това дипломатическо събитие се оказа ориентирано не към разрешаване на проблеми, а към създаване на нови. За последното може би допринесе това, че срещата бе първата директна такава, откакто има нова администрация в Белия дом, и двете страни искаха да демонстрират висок входящ залог, на базата на който да организират отношенията си оттук нататък.

Американската делегация, ръководена от държавния секретар Антъни Блинкен и съветника по национална сигурност Джейк Съливан, не успя да реализира основната си цел: да говори от позицията на силата, адресирайки Китай като държава, която трябва да търпи отговорност за поведението си. Китайската делегация, представлявана от външният министър Ван И и висшия отговарящ за външната политика в Комунистическата партия Ян Цзечъ, всъщност сложиха горчив апостроф на иначе успешните срещи на Антъни Блинкен, Джейк Съливан и Лойд Остин (секретарят по отбрана) с техните колеги в Япония, Южна Корея и Индия, предхождащи тази в Аляска. Изказването на Джо Байдън спрямо Путин пък помогна на Пекин да демонстрира, че на масата за преговори с Вашингтон китайците също не са сами (така както американците консолидираха подкрепа за себе си в Токио, Сеул и Ню Делхи непосредствено преди срещата им с китайската делегация). Удивително сходни тези бяха изговорени от китайските дипломати спрямо онези, които чухме от руския президент дни преди това.

Тази едновременна ескалация на отношенията с Москва и Пекин обаче дали означава, че новата администрация в САЩ приема Китай и Русия като вече неразривно свързани в един геополитически блок?

За последното има все по-сериозни аргументи, доколкото Пекин и Москва действат предимно съгласувано в дипломацията и формират една симбиоза от руски природни ресурси и китайски парични възможности. Именно Русия е и един от най-ясните критици на основната идея, лансирана от САЩ за Азия, за "свободен и открит Индо-пасифик" (всъщност, в оригинал това японска концепция), която бива определяна от Москва като "открито антикитайска".

Но точно руснаците знаят най-добре на какво се дължеше разведряването в отношенията между САЩ и Китай от 60-те години насам до края на Студената война: опасността от това една сила да се наложи като доминантна в Азия.

Администрацията на Байдън обаче подсказва, че прозорецът за гъвкавост на руската дипломация в макрополитиката на глобално ниво се затваря. И, в контекста на конкуренцията между Вашингтон и Пекин, Москва все повече изглежда като част от проблема, а не от решението му.