Атанас Скатов – какво се случи на К2?

Един от свидетелите, видял лично как българският алпинист Атанас Скатов пада, разказа цялата история на трагедията от неговата гледна точка. Елия Сайкали е видеопродуцент, алпинист, предприемач и лектор. Той и екипа му са били по петите на Скатов и останалите 25 катерачи на К2 в съдбовната нощ на 4 февруари, а целта им е била да заснемат филм за експедицията. Ето какво написа Сайкали на сайта си:

„Този човек ще се убие!“. Това са думите на един от катерачите, насочени към друг, който се е опитвал да достигне до върха. В нощта на 4 февруари имаше повече от 25 човека на високия Лагер 3. Налагало се е алпинистите да се тъпчат в палатки като сардини в консерва, а ние трябваше да сме там с тях, напъхани в нашата палатка. Съдба или не – получи се така, че имахме сериозен проблем с кислорода, който не бе на мястото, на което трябваше да бъде. Леко объркване за простра транзакция. Закупихме 6 бутилки кислород, които трябваше всичк да са на едно място. Не бяха. Предвид това, че пристигнахме късно до К2 и бяхме на бърз аклиматизационен план, разчитащ изцяло на кислорода, знаехме, че ще умрем, ако продължим нагоре към Лагер 3. Така изоставихме плана си да се качим и да снимаме документален филм, заради простата логистична грешка. Грешка, която, както се оказа, спаси живота ни.

Спуснахме се до японския Лагер 3 и разпънахме палатка в бруталните -35 градуса. Котлоните ни едва успяваха да разтопят леда и единственото ни спасение беше топлината от тримата мъже, които се бяха сгушили един в друг, пазени от природните стихии от тънкият найлон на палатката. Тази ситуация беше като „Дисниленд“ сравнено с това, което се случваше нагоре. 

„Не си чувствам пръстите, не съм си сменял дрехите и замръзвам“, чухме гласа на някой по радиостанцията.

„Защо, подяволите, няма повече палатки тук?!“, извика по станцията друг планинар. 

Бяхме разочаровани от проблема с кислорода, но в същото време имахме достатъчно опит и разум да признаем, че нищо не може да се направи. Експедицията ни беше приключила. Вече  ставаше въпрос единствено за оцеляването ни. Бяхме се позиционирали в планинатассамо за 2.5 седмици в опита ни да проследим изкачването на Али Садпара, сина му Саид и Джон Снори към К2. Това беше изключително амбициозен план предвид факта, че тримата бяха в планината от 5-и декември и се бяха климатизирали изключително добре. Въпреки това бяхме там, зад нас 15 години опит в екстремното изкачване, готови да снимаме филма на колкото може по-голяма височина. Но и готови да обърнем гръб на проекта във всеки момент.

Към 23 ч. изключихме радиостанцията, за да запазим батерията му и се оставихме на непрощаващата зимна нощ, приемайки, че няма да разберем какво е станало с приятелите ни до следващия ден. Знаехме, че са си самодостатъчни, знаехме, че са част от най-силния, най-подготвен и най-квалифициран екип на планината и се доверихме опита им, волята и увереността им в успеха. 

На следващата сутрин събрахме багажа и провизиите си и започнахме да се спускаме около 10 ч. Аз лично вече бях ударен по главата от падащ камък, който със сигурност можеше да ме убие и оценявах всяка моя стъпка надолу. Камъкът остави в каската ми огромна дупка и бях много предпазлив.

Трудно е човек да прецени кое въже да избере, спускайки се от К2, тъй като има много такива, които вече са стари. Трябва да имаш ясното съзнание и да си напълно съгласен с факта, че направиш ли грешното решение и въжето не успее да издържи тежестта ти, ще умреш. Моят избор бе тройно обезопасено въже и внимателен подбор. Когато имаше съмнения в здравината на линията, се закачах на няколко въжета с една от сейфти линиите ми и разчитахме на едно от въжетата, за които смятахме, че са нови. Тук трябва да благодаря на моят приятел и партньор в катерачеството - шерпата Пасанг Кажи, който ми помагаше в това да валидираме състоянието на всяко едно въже.

Спускайки се надолу по Черната пирамида, вертикално, и доверявайки живота си в ръцете на правилната сейфти линия... директно над главата ми прелетя тяло. Нямаше предупреждение, нямаше викове. Нямаше звук. Само ужасяващата гледка на това как друго човешко същество, обгърнато в яркочервения костюм за спускане пада надолу. Извиках първично, в ужас:

„Да е*а!“, „О, не!“, „Мамка му!“

Беше Атанас Скатов. Тялото му прелетя на няколко сантиметра от главата на Пасанг Кажи, докато той се спускаше.

Гледах безпомощно около 5-10 секунди докато тялото се търкаляше по склона, превърташе се многократно и подскачаше зловещо по заледената повърхност на планината. Първата ми мисъл бе за годеницата на Скатов, с която двамата бяха в Базовия лагер. „Как ще й кажем какво се случи? Как ще го приеме тя?“. Знаех само едно – тя ще е съсипана. Това, което се случи, бе превъплъщение на най-ужасния кошмар на всеки катерач.

В един момент тялото на Атанас се изстреля от спускателната му екипировка. Той се плъзгаше надолу, към края на последното му пътуване – до самата база на планината, а яркочервената му екипировка остана на хълма – заклещена в снега някъде между Лагер 3 и Лагер 1.

Лакпа Денди – партньорът на Скатов и шерпа – бе изпаднал в състояние на тих ужас. Ние бяхме първите, които го видяха след инцидента. Лакпа показа видео, което е снимал миг преди Атанас да падне. На кадрите Скатов изглеждаше солидно, току-що се бе захванал за сейфти линията и използваше рапел устройството си (ATC) да се спуска по фиксираните въжета. Нямаше нищо необичайно във видеото. Нищо, което да подскаже гибелта на българския алпинист.

Бил съм на предходни експедиции с Лакпа и мога да кажа, че той е един от най-милите и компетентни катерачи в света. Знаех много добре, че страда заради загубата на своя приятел и клиент. Чувствах се ужасно, знаейки, че ситуацията за Лакпа не можеше да е по-лоша.

„В единия момент Атанас беше там, в следващия – вече го нямаше...“, успя да промълви Лакпа.

Невъзможно е да се обясни какво точно е станало, защото нито един от преките свидетели не е видял серията от движения на Скатов в секундите преди падането му. Спекулира се, че станала грешка докато е сменял линиите. Моментът, в който премахващ щипките и разчиташ изцяло на здравината на въжето, е такъв, че единствената ти надежда е да не си направил грешка. Защото иначе умираш. К2 е стръмен и не прощава. Паднеш ли един път, няма да спреш докато не стигнеш подножието. Никой никога няма да разбере какво е довело до фаталния край на Скатов.

Не го познавах лично, но се срещнах с него няколко пъти в Базовия лагер, след това в Лагер 2. Последният път, когато го видях жив, той ми махна през отвора на палатката си и каза „Здравей, Елия!“.

За мен той беше интересен човек, не само заради това какъв беше, но и заради неговият сънародник Иван Томов, който загуби живота си на Лхотце през 2019 г. Тогава на два пъти посетих България, за да се срещна с родителите на Иван, да разкажа историята на сина им и да отдам почит на живота му.

Лично според мен, от това, което видях и разбрах от Лакпа, смъртта на Атанас бе инцидент – нищо повече. Вероятно е да е направил грешка докато е сменял въжетата и това, за жалост, му е коствало живота.

„Шени (годеницата на Атанас) ме попита за въжето. Аз й казах – то не е отрязано, не е скъсано. Аз лично слязах по същото въже, а той изглежда е допуснал грешка при смяната на обезопасителите“, каза още Лакпа Денди.

Почивай в мир, Атанас Скатов!