Тежката 2020 г.: Как протече пандемията в България

Една от най-тежките за последните десетилетия години е към своя край и с това е време за равносметка. 2020 г. мина под знака на коронавируса и последиците от борбата с него. Хиляди загубиха живота си, стотици хиляди останаха без работа, здравната система бе на път да се срути, образователната пък бе подложена на нови изпитания. Страната ни бе изправена пред криза, която за по-малко от 365 дни промени изцяло начина на мислене на хората, пренареди приоритети и измени статуквото.

Реално годината не започна необичайно. Някъде на заден план в новинарските емисии се чуваше нещо за някакъв си вирус, който бил засечен за първи път в китайската провинция Ухан в края на декември 2019 г. Без особено да се обръща внимание на тази вест, през януари една от основните теми бе продължаващата необичайно дълго грипна епидемия в страната. Тогава знанията на родните медици по темата със SARS-CoV-2, който на този етап се наричаше nCoV-19, бе оскъдно. Върлуващият в страната ни грип тип „Б” бе определян като основна заплаха, много по-сериозна от разрастващата се по това време епидемия в Китай – такова бе и мнението на проф. д-р Венцислав Мутафчийски, който към този момент дори не подозираше, че ще се превърне в публичното лице на държавата относно справянето с бъдещата пандемия.

В края на януари Световната здравна организация обяви, че коронавирусът от Китай е публична здравна криза от международно значение, но не се престраши да обяви пандемия. Напротив – от СЗО настояваха през почти целия февруари месец, че няма основание полетите към и от Китай да бъдат прекратявани и едва ли не обвиняваха критиците на народната република в расизъм.

Подобна бе картината и в България през тези месеци – затишие преди бурята. Макар в Китай, положението да бе много сериозно – през втората половина на февруари под карантина там беше близо 1/3 от населението на страната, а някои от крайните мерки включваха буквалното заваряване на вратите на живущите в сгради, за да не нарушават те карантината – в България нямаше кой знае какъв отзвук и никой не подозираше какво предстои. 

13 март 2020 г., петък. Дата, която трайно се е запечатала в съзнанието на мнозина българи. След като дни преди това – на 8 март, бяха открити първите случаи на коронавирусната инфекция у нас, на тази дата, в удобно за всички време късно вечерта – на екраните на всички българи се появи проф. д-р ген.-майор Венцислав Мутафчийски в качеството му на председател на Националния оперативен щаб – структура, съставена от уважавани лекари и специалисти, които да дават съвети на правителството в справянето с кризата.

„Към нас се задава една епидемия, която е с невиждана ярост в човешката история. Ние трябва да бъдем изключително отговорни към нас самите, към нашите близки, възрастни родители, приятели и колеги", каза тогава пред България проф. Мутафчийски.

Ден по-късно, по препоръка на НОЩ в страната бе въведено нечувано до този момент извънредно положение – такова, каквото не е въвеждано никога в условия на мир. Със заповед на тогавашния минисър на здравеопазването Кирил Ананиев бяха въведени рестрикции, сред които затварянето на всички заведения; дискотеки; барове; магазини, считани за такива от „не първа необходимост”; молове; въведе се задължително носене на маски на открито, на закрито; забраниха се разходките в парковете. Казано накратко – политическото управление на задаващата се криза бе изпаднало в хаос в първите дни, а може би и месеци, на пандемията. Заповедите на министъра бяха издавани една след друга – всяка, противоречаща на предходната.

Истината за този период, както мнозина вече се досещат, виждайки какво стана в края на годината, бе, че локдаунът тогава не бе нужен, за да се спре разпространението на заразата – тя към този момент на практика не съществуваше в страната. Тези мерки бяха въведени, за да се направи опит здравната система в България да бъде подготвена за това, което предстои.

В идните месеци нищо особено не се промени с развоя на епидемичната обстановка в страната. С изключение на това, че брифингите на НОЩ от два пъти дневно се преместиха всяка сутрин, реално 50-те дни на локдаун у нас преминаха в съобщаване на числа – колко са днес заразените, колко са починали, колко са оздравели.

В тези месеци имаше и сериозно объркване по повод тестовете, за които не се съобщаваше точната бройка извършени такива. Това, сравнено с днешната ситуация, означава, че реалните нови случаи вероятно са се различавали от съобщаваните още в периода март-май, но за това няма конкретни данни. Въпреки това, в този период експертите говореха, че пикът на заболеваемостта ще е около Великден и за да се предотвратят религиозни събирания на светлия християнски празник НОЩ, премиерът Борисов, представители на църквата, както и бъдещият министър на здравеопазването проф. Костадин Ангелов, се появиха на живо в брифинг и попитаха: „Вие виждали ли сте майка, която не може да погребе собственото си дете? Представяте ли си да поръчате 20 чувала за трупове и да Ви кажат, че има само 10 бройки?”.

Описваната картина, ако хората се съберат за Великден, бе апокалиптична. За щастие не се случи. От една страна, защото хората под въздействието на насявания страх или заради собствения си разум, хората не се събраха за празника, но от друга – защото коронавирусът в страната ни по това време беше много слабо разпространен.

С настъпването на юни и приближаващите се все повече лято и туристически сезон, правителството  сякаш започна да дава на заден ход. Една по една рестрикциите започнаха да падат, а специално поръчано изследване на случаен принцип показа, че Бургас и като цяло Черноморието, са зона, безопасна за туризъм, тъй като няма много заразени. Основният наратив тогава – продиктуван по една или друга причина – бе: „Тук въведахме спешни мерки и се опазихме от пандемията” – нещо, което в идните месеци ще се окаже изцяло невярно. По думите на уважавания проф. Тодор Кантарджиев, който специално посети Бургас, за обявяването на резултатите от изследването: „Шансът да се заразиш с коронавирус в Бургаска област е по-малък от този човек да умре в катастрофа”.

И така мерките през лятото бяха постепенно разхлабени, животът бавно, след няколко различни заповеди на министъра на здравеопазването, премина към стария си ритъм и сякаш всички забравиха за бушуващата в света пандемия. Почти всички медии в страната започнаха да съобщават не броя на новозаразените и починали, а този на оздравелите, с което опитаха да демонстрират, че вече всичко е преминало. Редица медици, все още неподозиращи какво предстои, изказаха надежда, че лошото вече е отминало и въпреки денонощния им труд през последните месеци, ще могат да си починат.

Реално – отхлабването на мерките преди и по време на лятото бе стратегически ход. На този етап нямаше кой знае какви данни вирусът да спазва обикновените ритми на респираторна инфекция, които диктуват, че с повишаването на температурата разпространението се намаля драстично. И действително, ако погледнем числата за тези месеци, те са по-големи от тези през пролетта.

В този период на мантрата „Абе, вие познавате ли някой заразен” вече все по-често се отговаряше с „...абе на един приятел неговия приятел го изкара тежко”, или „Имам близки, които в момента го карат” и т.н. Но това не бе основната тема. Тя бе променена.

От това „Какво ще правим срещу новия вирус и как да се предпазим” основният въпрос в държавата бе „Ще падне ли правителството другата седмица”. И така 3 месеца, през които всячески държавата се опитваше да спаси хотелиери, ресторантьори, кръчмари и като цяло летния сезон от пълна катастрофа. Месеци, за които, умувайки след събитията, можем да отчетем за пропиляни – последната надежда пред лекарите и здравната система за това, че те ще могат да прекарат коледните празници със семействата си се изпари тъкмо тогава. Защото за това време болниците действително можеха да се подготвят, тъй като за всички бе ясно, че втора вълна ще има и тя ще бъде много по-сериозна от първата (ако могат събитията от март-май въобще да се нарекат така).

Септември премина сравнително бързо и неусетно и на негово място дойде октомври. Този месец бе ключов за цялостното развитие на пандемията през 2020 г. Бройките драстично започнаха да скачат. От 100 на ден, до 200, до 300, до 400, до 1500, до 2891! За отговорни за тези резултати бе сочен огромният брой тестове, които се извършваха по това време и продължават да се извършват до днес.

В края на октомври започна да се говори за връщане на някои от строгите мерки на първия локдаун. И донякъде основателно. В края на октомври общият брой на заразените в България бе 52 844. В края на ноември, когато в крайна сметка все пак бяха въведени мерки, той беше почти троийно по голям – 145 300 увеличение с 300%. В този период вече нямаше и следа от „Имаш ли познат болен?”. Тази мантра вече беше обърната и сега на практика всеки втори българин познава някой, който някога е бил заразен с коронавируса. А медиците ни, колкото и малко и нестигащи да са те на брой, продължават да страдат. С тях страдат и хилядите семейства, които са били почернени от пандемията. 

Излишно е да говорим какъв е натискът върху здравната система. През ноември и декември, хиляди медици вече са били заразени. Десетки загубиха живота си в борбата с коронавируса. Проблемът основно не е в липсата на легла, болници и апаратура. Той е по-тежък, защото липсват хора – лекари, медицински сестри, санитари. Въпросът е нужно ли бе страната ни да бъде връхлетяна от коронавируса, за да стане ясно, че, както министър Костадин Ангелов заяви, „е нужна реформа на здравната система”.

Въпреки това изглежда, че колкото и зловеща да е била 2020 г., поне донякъде светлина в тунела има. Навръх Коледа у нас пристигнаха първите дози на ваксините на Pfizer/BioNTech, за които усилено се говори, че са ефикасни в предотвратяването на заболяването и спиране на разпространяването на патогена чрез колективен имунитет. Въпреки това тяхното действие в организма е сравнително кратковременно – около 6 месеца – което може би значи, че решението на проблема с имунизация вероятно също ще е временно. 

Определено обаче пикът на епидемията у нас вече е преминал и изпращаме 2020 г. с драстично намаляване както на броя на новозаразените, така и на броя на смъртните случаи. В същото време броят на оздравелите продължава да расте, а това дава надежди, че следващата година ще е по-лека от тази и съвсем скоро можем да забравим за „новото нормално” и да се върнем към старото, макар и променено завинаги такова. Основната тема след Нова година обаче несъмнено ще са ваксините и вероятно обществото ни за пореден път, поради една или друга причина, ще се окаже разединено.