Авторите на понятието "герберясване" не допускат, че несъгласните с тях не са купени, може би просто мислят различно

Демократичната общност се раздели на две крила - по повод на протестите. Това разделение е естествено и - що се отнася до България - закъсняло. В централноевропейските посткомунистически страни подобно разделение набира сили още от 90-те години. След успешното приключване на посткомунистическия преход - в рамките на броени години или десетилетие - се формират социално-либералното и християндемократичното-консервативно крило на демократичната обществена коалиция. През последните 10-15 години това разделение се задълбочи с появата на по-десни националпопулистки движения - ФИДЕС в Унгария, ПИС в Полша... Доколкото познавам този процес - рядко се случва едните да обвиняват другите в "предателство" или "продажност". Въпреки яростния двубой по повод на политики и стратегии за бъдещето. Въпрос на политическа култура и традиция...

У нас нещата се забавиха с десетилетия. Бившата комунистическа партия се съхрани като основна политическа сила, запазвайки повечето свои визии, инстинкти и проруската си ориентация. Това задължаваше проевропейската - прозападна алтернатива на демократичната общност да поддържа известна идеологическа кохерентност, въпреки организационния й разпад във времето. Тази кохерентност бе контролирана от либералното крило на демократичната общност. От времето на създаване на СДС до ден днешен, за демократ в България се счита изключително човекът, който споделя либерална визия за политиката, културата и света като цяло. Причините за това са различни. На първо място - окупирането на консервативно-националистическия дискурс от бившата компартия. Второ - поради следствията на "възродителния процес". Възстановяването на правата на всички български граждани бе основния приоритет, с който започна промяната в България и това сложи своя отпечатък върху доминираната от (ляво)либерални фигури демократична опозиция.

През целия 30 годишен период след 1989 г. либералното крило на демократичната общност ревниво пазеше своята хегемония, въпреки опитите за иницииране на някакви "консерватизми" от една или друга фракция на СДС и наследниците му. Тази хегемония и до ден днешен е животоспасяваща за либералната общност, защото нейният размер като социологическо тегло е пренебрежимо малък. Макар и разпаднала се на малки и скарани помежду си фракции, либералната демократична общност категорично отстояваше тезата, че всичко не-либерално в България е по същество неокомунистически възглед и проява - или демонстрация на примитивен национализъм. По-консервативните възгледи и групи на демократичната общност - прозападни, но нелиберални - съществуваха на втори план и си мълчаха, за да не "разклащат" лодката на и без това отслабената по демографски, организационни и политически причини демократична алтернатива.

Днес либералната част на демократичната общност радикално се разбунтува (след 10 години на презрение и отхвърляне на това, което представлява ГЕРБ) срещу народняшко-патриархалния модел на управление начело с ББ, който засилва максимално олигархичния контрол върху държавата, корупционното преразпределение на националния доход, подчиняването на правосъдието и първите две власти на контрола на Сарая. Оттук започна едно драматично разделение. Повечето "стари муцуни" - легендарни фигури на десетилетия битки с неокомунизма и руското влияние в България - се оказаха на предпазлива и дистанцирана от протеста позиция. Причините за това са поне няколко.

Първо, протестът е доминиран от обществени и политически групи в левия, посткомунистически и националистически спектър. Бойко може и да е проблем, но не по-голям от Румен Радев и Мая Манолова. След като 30 години си стоял срещу тях, днес не можеш да ги прегърнеш и да се обърнеш на 180 градуса. Второ, дори да поддържаш целите на протеста, трудно е да се съгласиш с неговите средства.

Ако си улегнал и приличен човек над средна възраст, хвърлянето на яйца и домати по празни обществени сгради ти изглежда откровено малоумно, особено когато се повтаря всяка вечер месеци наред. Блокирането на кръстовища, разнасянето на ковчези и бесилки е отблъскващо, а ако го правят маргинали - притеснително в перспектива. Промяната е желана и необходима, но илюзорна в рамките на коалиция, събираща кого ли не - "от кол и въже" - и отказваща да изрече какви са следващите стъпки на планирана стратегия.

Трето, и най-важно, отсъствието на част от демократичната общност от протеста се обуславя от вече формираното разделение между ляво-либерално и дясно-консервативно, което засяга психологически установки преди да бъде разделение на ценности и идеи. Заставането до Костя Копейкин е морален и естетически проблем за част от демократите, докато за друга част е морално оправдано предвид благородната цел - сваляне на Бойко и на Гешев.

Оттук - и до корените на яростта и примирението: отношението към ГЕРБ и ББ. За левите либерали ББ е инкарнация на всичко, от което те се срамуват. ББ е собствената им сянка във виновното им подсъзнание на хора, родени и останали в България, които заслужават европейски живот и културен стандарт, но адски несправедливо получили управлението на една "хлевоуста, крадлива банкянска мутра". Тяхното непримирение с това статукво е толкова гневно, че си струва преминаването на една непремината досега за 30 години граница - сътрудничеството с Радев, Манолова и Копейкин. Дори "комунистите" са по-приемливи от "наглите и прости мутраци" на власт.

За по-умерената - предимно по-възрастна - част от демократичната общност, Бойко, Гешев и Доган са проблем, но все още по-малък от заплахата онези, от които едва взехме контрола върху пътя на България, да се върнат "на бял кон" и да ни върнат в кошарата, от която и до днес се мъчим да излезем на цената на собствения ни живот. Това разделение е вече политическо. То започва като психологическо, преминава през кантара на повече или по-малко неприемливи реалности и се материализира в политическа позиция на разделение.

Либералната хегемония върху демократичната общност приключи. Уважаван либерален богослов завчера би камбана за тревога - тези, които не са либерали, са антилиберали. Не мисля. Тези, които не са либерали, не са задължително популисти, националисти, поддръжници на авторитарни алтернативи. Те са просто по-умерени - да не кажа консервативни (защото "консервативно" стана мръсна дума в либералния лагер). Лошата новина за либералите е, че тяхната хегемония върху демократичната общност приключи. Сега предстои пренареждане на политическата сцена. Стари съперници ще станат партньори, а стари приятели ще се окажат от двете страни на политическата разделителна линия.

Някои острастени партизани имат силна непоносимост към този процес. Например: "Герберясването е срамна болест. Като гледам, все повече "стари седесари" я хващат." "Герберясват" тези, които не са "с нас".

Как по-силно да ги обидиш? Да им кажеш, че са морално изравнени с главния носител на "срамната болест" - ББ. Да ги обявиш за продажници, за купени, хранени от мутрите хора.

Авторите на понятието "герберясване" не допускат, че различните от тях може би просто мислят различно. Хайде де, ще ми мислят те, когато народът е излязъл на революция...

Да-а, комунизмът, както и алкохолизмът не са простили на никого... Можеш да изкараш един човек от реалността на комунизма, но не можеш да изкараш реалността на комунизма от него. Разбира се - тук комунизмът е метафора. Метафора на всеки острастен, безсмислен радикализъм, неврастенично не понасящ битието си и вярващ, че смяната на обкръжението ти ще отстрани дискомфорта на душата ти. Но това е вече друг разговор...

Промяната върви - тя се случва. Който успее да я приеме, има шанс да успее да приспособи живота си към нея. Аз лично ще запазя уважение и благодарност към всички тези хора от демократичната общност, с които извървяхме дълъг и отчасти успешен път. Независимо от коя страна на разделителната линия ще изберат да застанат.

*Огнян Димитров Минчев е български политолог, доктор на социологическите науки. Специализира Политически науки и международни отношения във Вашингтон, Лос Анджелис, Москва и Португалия. Преподава Теория на международните отношения в катедра „Политология“ в Софийския университет, а от 1999 г. до 2008 г. е неин ръководител.Директор е на Института за регионални и международни изследвания и председател на управителния съвет на българския клон на организацията „Прозрачност без граници“. Автор е на множество анализи по вътрешна и международна политика