Станимир Димитров: И с Тетевен като играехме, на стадион „Лазур“ идваха 18 000 души

Навършиха се 20 години от финала за Купата на България между Левски и Нефтохимик, игран на стадион "Христо Ботев" в Пловдив и спечелен от "сините" с 2:0. Легендарният футболист на "шейховете" Станимир Димитров, който в момента е помощник на Диян Петков на "Ефбет Арена", отговори на въпросите на популярния бургаски любител на футболната игра Кирил Евтимов.

- Oчакват се нови хора в ръководството на Нефтохимик. Да попитаме най-големия любимец на феновете на отбора какво да очакват от новия сезон?

- Явно следите моето развитие и имате информация, че в момента съм 105 кг. Може би затова казахте, че съм най-големият. Наистина близо 11 години бях футболист на Нефтохимик. Мисля, че съм рекордьор по мачове в "А" група за отбора. Преди два дни се срещнахме с определени хора, разговаряхме. През новия сезон ще се разчита на същия треньорски екип, с изключение на треньора на вратарите Евгени Русев, за което съжалявам, но така се стекоха обстоятелствата около Гената. Нищо конкретно не мога да коментирам около селекцията. Закъсняваме като организация и селекция, пандемията от COVID-19 повлия като цяло на футбола, отрази се и в нашия клуб. Не е тайна, че ние сме общински клуб - 82%, усилията на общината в последно време бяха насочени в друга посока. Надявам се през следващите седмици нещата да се развият в положителна насока, да направим един добър отбор и да направим така, че съперниците ни във Втора лига да се съобразяват с нас.

- На какво се дължи отливът на публика в квартал "Лазур"? Навремето трибуните бяха пълни.
- Много съм щастлив, че бях част от онзи отбор на Нефтохимик. За момчетата от сегашния отбор е сериозен бич да излязат и да играят пред празни трибуни. Казвал съм им, че на тяхно място много трудно ще мога да се мотивирам. Навремето "Лазур" наистина беше пълен. Случвало се е в деня на даден мач да се събудя и да не съм окей. Отивам при треньорския щаб и казвам: "Днес не залагайте на мен, защото не съм в кондиция". Имало е такива моменти, но като стъпех на стадиона и видех пълните трибуни, тая мисъл ми изчезваше от главата, адреналитът надделяваше, връщах се в съблекалнята и казвах: "Не, излизам и играя". Публиката е основен фактор за динамиката на даден мач. Гледах Борусия (Дортмунд) и Байерн - без публика не е същото, тя дава криле на футболистите. Без феновете нещата стоят по различен начин. Феновете ги няма не защото продукцията е слаба, просто всеки в България се е свил в черупката си. Виждате, че дори на финали за Купата на България стадионът не се пълни. Навремето играехме с Олимпик (Тетевен), с Миньор (Перник) и на "Лазур" имаше по 18 000 души. На хората днес не е им е до футбол, такава е обстановката в държавата. Ако влезем в "А" група, публиката ще се завърне в известна степен, но няма да е като преди 20 и повече години. Говоря за средата на 90-те години.

- Защо легендите на Нефтохимик не се ангажират пряко с някаква кауза, за да може клубът да получи по-голяма финансова подкрепа?
- Добър въпрос е това. Ако питаш всеки поотделно, ще каже, че е "за". Това обаче е въпрос на организация, срещи, разговори. Говорим за десетки имена. Нека седнем на една маса, да дискутираме с какво можем да помогнем на Нефтохимик. Не знам каква е пътеката - трябва да звънна на министъра на спорта и да го попитам защо не отпуснат финансиране на клуба ли? Когато бях спортен директор преди 4 години, се срещах с кмета на Бургас, изложих му вижданията си, имахме много разговори за спорта в града - за изграждането на плувния басейн, за залата за лека атлетика и т.н. Трябва обаче да се случват и неща във футбола - да се правят игрища, на които децата от Бургас да тренират, за да не "изтичат" към други школи и градове. Нека талантивите деца останат в града и нивото ще се вдигне. В Пловдив например фенската маса е много по-голяма, отколкото тази на Нефтохимик. Нещата трябва да започнат от базата, школата. Ако направим добра школа и феновете се завърнат, държавата ще ни вземе насериозно.

- Минаха 20 години от финала, загубен от вас от Левски. При 0:0 сякаш простреляхте с глава вратаря Иванков, но Антон Генов и Ичко Лозев прецениха, че топката не е минала голлинията.
- Връщате ме много назад. В онези години имахме сериозен отбор, с добри футболисти, с добри ръководител. Съжалявам, че не успяхме да спечелим ценен трофей. Говорим за финала за Купата на България през 2000 година, аз ще добавя и първенството през 1997 година, когато станахме втори. Заслужавахме да сме шампиони според мен. Така ми се стече кариерата, че и в Казахстан за пет години станах три пъти втори и два пъти трети - не можах да спечеля титла, но така е било писано. Може би в другия живот ще стана рекордьор по шампионски титли (смее се). Иначе за финала с Левски - сещам се, че в средата на първото полувреме Илия Груев проби отдясно, центрира, преборих се в единоборство, мисля с Мъри Стоилов. Насочих топката с глава вдясно от Димитър Иванков, той плонжира, топката беше до самата греда. Не съм го прострелял, просто топката според мен влезе без съмнение във вратата, около половин метър беше вътре. Ако този финал се беше играл 2020 година, може би щеше да има видеосистема на стадиона, щеше да се прегледа и резултатът щеше да бъде 1:0 за Нефтохимик. Гледах го после и на запис, спор няма за този гол! Аз тръгнах да тичам към нашите фенове, бях сигурен, че съм отбелязал гол. Впоследствие разбрах, че моите колеги вече играят в защита, защото голът не е признат. След финала останахме в Пловдив, малко по-късно излязохме да се повеселим, въпреки че загубата тежеше, все пак този мач ни откри пътя към евротурнирите. По стечение на обстоятелствата се засякохме с футболистите на Левски, поздравихме се. Там имах частен разговор с Митко Иванков. Казах му, че за мен няма спор, че топката мина голлинията му при 0:0, при което, прави му чест, той ми каза, че и според него топката е била зад голлинията. Съдията обаче отсъди друго. Дай боже грешката на Ичко Лозев да е била неволна. Жалко, че по онова време нямаше ВАР, защото Нефтохимик щеше да поведе с 1:0 и финалът може би щеше да тръгне в друга посока. Не помня да имаше много положения пред двете врати в този мач, но минало е. Между другото бих искал да си намеря запис на този финал и да го гледам отново, интересно ми е.

- С кой ти беше най-приятно да играеш в Нафтата?
- Ще взема да изтърва някое име, а не бива. За 11 години в Бургас - от 1994 година до 2005 година, за мен беше удоволствие да работя с всички в Нефтохимик. Всички знаят, че не съм конфликтна личност, винаги съм гледал да съм балансьор, ако забележа, че се заформя някое скандалче. Винаги съм помагал на по-младите футболисти, визирам Чиликов, Сакалиев, Кръстев. Младите получаваха забележки от по-опитните играчи, аз ги успокоявах, давах им напътствия.

- Няколко думи за Христо Порточанов?
- Неговият принос за явлението "Нефтохимик" е огромен. Не е нужно да възхвалявам Порточанов, но човекът беше на точното място в точното време. Той е човек със сериозна дисциплина, която се предаде на отбора. Събрани бяхме гладни за футбол момчета, които копнеехме да се докажем в българския футбол. Имаше две-три по-разпознаваеми имена, другите развихме потенциала си в Бургас. Бяхме жадни да се докажем, това е. Усещаше се как ставахме по-добър отбор от година на година. Това може да се води по класирането през годините. Дисциплината при Порточанов беше водещ фактор.

- В Тобол сте легенда, винаги ви викат за различни чествания. Бяхте казали, че Казахстан ще ни мине на футбол, а много хора се смееха.
- В началото на 2005 година преминах в Казахстан, бях скептични настроен в началото, трябва да призная. Получих предложението, сърфирах няколко часа в интернет, проучих къде отивам, реших да приема риска. Хванах последния влак за чужбина, бях на 32 години. Не бих казал, че футболът там е на ниско ниво. За 4-5 години изиграхме 20-25 мача в евротурнирите, което е показателно. Играхме като равен с равен с Аустрия (Виена), загубихме с дузпи. Натрупах там много позитивни емоции в Казахстан. Виждах какво правят - инвестиции в базата, трансфери на чужденци, завишаваше се критерият им. Това повиши качеството на местния футбол. Първите ми 2-3 сезона там бяха най-силните ми въобще. Искаха да ме правят национал на Казахстан даже. А това уж са години, в които един футболист тръгва надолу. През първия сезон станах най-добрият в местното първенство. Да споменавам ли българските треньори, които дойдоха там след това: Мъри Стоилов, Стойчо Младенов, Херо, Дерменджиев, Николай Костов, Илиан Илиев беше с единия крак дошъл. Това са топ треньорите на България, това е показателно. Затова казах, че Казахстан ще ни мине във футболно отношение. Проблемът там е, че обръщат малко внимание на собствените си кадри. В последно време обаче започнаха да правят академии в много градове, което е правилно. Вече влагат средства и в школите си. Като футболисти сме по-талантливи от казахстанците, но им отстъпваме по манталитет. Ние сме по-нежни, по-меки футболисти.

- Оптимист ли сте за бургаския футбол?
- Винаги съм бил реалист. Това, което се случи последната година в Нефтохимик - от "В" група прескочихме в професионалния футбол, беше добро. Свършихме си работата, това беше целта. Моето желание беше този отбор да се надгради и да търсим по-сериозни резултати. На този етап обаче трябва да опитаме да се задържим в "Б" група. Няма какво да се лъжем - футбол не се прави с пари, а с много пари. Не сме Байерн или Реал Мадрид, за да се самоиздържаме от реклами, от феншоп, от телевизионни права. Може би само Лудогорец е на плюс в българския футбол. При другите клубове се разчита на спонсори, държава, община, поддръжа на местна почва. Иначе нещата не биха се случили. Искам да се вижда, че клубът се развива. Това обаче ще стане със сериозно финансиране. Без да има собствена база, нещата няма да са окей. Говоря за Нефтохимик, Черноморец и т.н. Другото всичко е работа на парче.

- Знаеш, че аз имам намерение да прави мач на звездите в Бургас - Нуно Гомеш, Робер Пирес, Партис Локо, Найджъл Уинтърбърн.
- Искрено ти желая успех. Събитие от такъв ранг неминуемо ще даде тласък и импулс на футбола в Бургас. Това е нещо, от което всички занимаващи се с този велик спорт имаме нужда.