Либералното самоубийство на Франция*

„Вече не може да се отрича, че във Франция, модел 2019, се осъществява стремителна и опасна трансформация, своеобразен „велик преход”. Този печален извод е направен от основателя и президент на Института „Жан-Жак Русо” Мишел Гурфинкел. Той оплаква „гибелта на Франция, като самобитна страна, или поне като юдео-християнска държава, за каквато се смяташе преди”.

Седмичникът „Льо Поан” определя процеса като „велика промяна”. Истината е, че дните на онази Франция, която познавахме, вече са преброени: обществото е загубило своя културен притегателен център – предишният начин на живот е на път окончателно да „умре”. „Френскостта” изчезва и бива заменена от своеобразни балкански анклави, които не общуват помежду си. За една страна, която е най-силно застрашената в Европа от ислямския фундаментализъм и тероризма, това е много лош признак.

Френската „промяна” придобива и географски измерения. Електорален анализ на най-големия национален вестник „Льо Монд” показва, че днес Франция е разделена на „гето на богатите” и „гето на бедните”. Според него: „в 60% от домакинствата в най-бедния сектор има поне един човек, който не е роден в страната”. Днес периферията на Франция – малките градчета, предградията и селските райони - е разделена със своеобразна пропаст от глобализираните метрополиси на „буржоазията”. И колкото повече френските елити, с техните високи доходи и „културен мързел” се затварят в своите анклави, толкова по-малко вероятно е, че ще осъзнаят ежедневното влияние на пагубната масова имиграция и политиката на мултикултурализъм.

Анализирайки успеха на партията Национален сбор на Марин Льо Пен на изборите за Европейски парламент, Силвен Крепон от Университета в Тур отбелязва, че според една проведена наскоро анкета „тези две Франции нямат пресечни точки и дори не общуват помежду си”. Както е известно, победители в тези избори станаха Льо Пен и президентът Макрон, които представляват съвършено различни социологически групи. В парижките предградия Олне су Боа, Севран, Вилпен и Сен-Сен-Дени, „Национален сбор” регистрира истински бум. Затова пък, в големите градове Льо Пен изостава чувствително – партията и беше пета в Париж, трета в Лил и четвърта в Лион. Както посочва в тази връзка Крепон: „Тези градове  вярват на популистките послания, превърнали се в диагноза на разединения елит”.

От едната страна на този разлом са такива градове, като Дре, например, който бе наречен в списание Valeurs Actuelles „прообраз на утрешната Франция”: „От една страната са старите кралски градове, съхранили множество исторически спомени и чието население не иска да приеме, че всичко се променя, а от другата са градовете, пропити от търговията с наркотици и исляма. Буржоазия в централните им части гласува за Макрон, докато „малките бели” подкрепят Льо Пен”.

Впрочем, да не забравяме Париж. Както отбелязва известният социален коментатор Ерик Земур във „Фигаро”: „Всички метрополиси по света имат една и съща съдба. Именно тук се стичат потоците на богатството и тук е налице алианс между „победителите от глобализацията” и техните „слуги” – имигрантите, дошли за да обслужват своите нови господари на света, да се грижат за децата им, да разнасят пица или да работят в ресторантите”. Според него, съвсем скоро „Париж окончателно ще се превърна в глобален, а не френски град”.

Наскоро Саймън Купър написа следното в британския „Файненшъл таймс”: „Откакто през 2002 се преселих във Франция, съм свидетел на завършващия етап на истинска културна революция в тази страна. Католицизмът е почти мъртъв (само 6% от французите редовно посещавата църковните служби), макар и не до такава степен, като някогашния му идеологически съперник – комунизмът. В същото време, числеността на небялото неселение продължава да нараства”. Според Купър, Макрон е символ на „новото индивидуалистично, глобализирано и нерелигиозно френско общество”.

Бягството на Франция от католицизма е толкова очевидно, че в новата си книга „Френският архипелаг: раждането на една разнородна и разделена нация”(L'archipel français: Naissance d'une nation multiple et divisée), Жером Фурке описва културния крах на френското общесто, като навлизане в „постхристиянска епоха”: замяната на католическата матрица на френското общество почти напълно е приключила. Според Фурке, днес страната със собствените си ръце се трансформира във въплъщение на дехристианизацията. А на хоризонта се очертава само една силна и жизнеспособна замяна на християнството. По данни на публикувано наскоро научно изследване, броят на мюсюлманите сред младежите на възраст 18-20 години във Франция е равен на този на католиците, освен това мюсюлманите вече са 13% от населението на големите френски градове, т.е. над два пъти повече отколкото е средният им дял в страната.

Нерядко мюсюлманското чувство на солидарност и общност се възползва от предимството на тази фрагментация на християнска Франция, създавайки собствени „шариатски гета”. Последният доклад на Института „Монтен” подробно анализира радикализацията на френската мюсюлманска общност. Вместо към интеграция, асимилация и европеизация, мюсюлманските екстремисти във Франция се стремят към мултикултурализъм, разделение и разкол. Както посочва в новата си крига „Фрактура” Жил Кепел, имигрантските анклави в покрайнините на френските градове провокират „разрив с ценностите на френското общество и желание то да бъде подчинено”. „Хората не искат да живеят заедно” – твърди и бившият вътрешен министър на Франция Жерар Коломб в коментар за списание Valeurs Actuelles.

В същата публикация отново се подчертава съществуващият във френското общество дълбок разлом: „четири от всеки десет момчета в парижкия квартал Сен-Сен-Дени са с арабско-мюсюлмански имена”. На своя ред, в последното си социологическо проучване Жером Фурке твърди, че „18% от всички новородени във Франция имат арабско-мюсюлмански имена”.

Очевидно, „великата промяна” във Франция тече с пълна сила. Което пък кара хора като Ален Финкелраут да твърдят, че: „Пожарът в парижката катедралата Нотр-Дам не беше нито целенасочена атака, нито случайност, а опит за самоубийство”.

* Заглавието е на Флагман.Бг