Дойдох да играя американеца, но след 15 минути на сцена ми предложиха да съм отец Ередия в „Осъдени души“

Обичаният от поколения българи полски актьор Ян Енглерт, който получи специалната награда на кинофестивала „Златната липа“ за цялостен принос в киното, откри своя звезда с името си и посади свое дръвче в Алеята на липите в Стара Загора. Той бе поздравен с песента „Излел е Дельо хайдутин“, изпълнена от възпитаничката на Детско-юношеския народен хор „Жарава“ - Мирела Дюлгерова.

Ян Енглерт е роден през 1943 г. във Варшава и е сред най-изявените полски актьори, режисьори и театрални педагози. На 14-годишна възраст дебютира във филма на Анджей Вайда „Канал“, като до този момент си представя, че ще е футболист или спортен коментатор. През 1964 г. завършва Националната Академия по драматично изкуство „Александър Зелеврович” във Варшава, непосредствено след това постъпва в Съвременния театър. Изиграл е на над 100 филмови и театрални роли, за които получава множество престижни награди, а в това число и наградата за ролята на отец Ередия във филма на Въло Радев „Осъдени души“.

Ян Енглерт, изиграл отец Ередия, получи специалната награда на „Златната липа“ 2019

- Г-н Енглерт, как бяхте избран за ролята на отец Ередия и каква е съдбата на Едит Салай?

- Не съм виждал и чувал Едит Салай от премиерата. Предполагам, че е във Франция, но вероятно никога повече не е била актриса. Относно ролята, избраха ме отново случайно. Първоначално ми предложиха ролята на американеца, а за ролята на Фани – полската актриса – Янковска Чешляк. Бяха категорични, че никой друг не може да изпълни тази роля. Тя прави пробни снимки три месеца. В ролята на Ередия виждаха Омар Шариф, а продукцията трябваше да бъде българо-френска, но от Франция поставили режисьорът да бъда французин. Въло Радев се оттегля, защото наистина иска да направи този филм и започва да търси актьори от соц. лагера. За първи път пристигнах в София, за да премеря костюма за ролята на американеца. Някъде към 21 часа, когато беше минала пробата, при мен дойде асистентът на Въло Радев. Помоли ме да помогна на полската актриса, защото пробите с другите актьори не вървяха. През нощта изиграхме сцената в студиото в Бояна. 15 минути след като приключих ми предложиха да приема ролята на Ередия. Първо отказах, след това се съгласих . Имах нужда от пари и нямах представа за какво става въпрос в този филм и за какво ме ангажират. По това време Янковска Чешляк получи предложения от изтъкнат полски режисьор и отказа ролята. В продължение на два месеца аз пътувах между Полша и България за пробни снимки с други актриси за ролята на Фани. Някъде около седмица преди началото на процеса Въло Радев реши, че Едит Салай ще изпълни тази роля. Така изглеждаха нещата – отново стечение на обстоятелствата. Най-кратката  дефиниция на щастието в професията, която упражнявам, е да се окажеш в правилното време, на правилното място и в правилната компания.

- Разкажете ни малко повече за престоя си в България, за семейството си, за уроците, които давате на децата си?

- Това аз наричам „клюки под одеялото“. Не ги обичам. Не одобрявам колегите, които разказват постиженията си и някои тъмни страни. Моето поколение беше възпитано по различен начин. Хората се срамуваха, а сега се хвалят с това. Пътувах по-често до България, по-често, отколкото изискваха професионалните ми задължения. Внимание, сега ще използвам ирония. Аз съм дядо-татко, късно се роди дъщеря ми, бях на 57 години. Господа, препоръчвам, това подмладява, но и води до ситуацията две в едно. Можете да бъдете и баща, и дядо едновременно. Тогава притежаваме търпението на дядото и авторитета на бащата. Трябва да кажа, че в една по-напреднала възраст човек не обръща внимание на себе си. На децата ми от първия брак посвещавах повече време. Имам пет внучки, само момичета. Така че каквото и да се роди сега, задължително трябва да бъде момче. Отново сега ще кажа някаква златна мисъл. Идеалната форма за съжителство дали става въпрос за семейството, или обществото е равновесието между взимането и даването, не можем само да взимаме и само да даваме. Ако някой от нас постигне равновесие между тези два полюса, той е щастлив. Това никак не е лесно, мога да кажа, че когато навърших 50, аз постигнах това равновесие. Никой от нас не е единно цяло. Всичките тези знаци-неща са за отвличане на вниманието. На тази възраст идва времето за равносметка. Ние, Ян Енглерт, сме петима, поне петима. И не всички си приличат. Всичко е свързано с партньора ни, със социалните промени. Когато човек упражнява публична професия, както е актьорът, той е зависим. Това е един много съществен елемент – взимането и даването. Често пъти се случва, че актьорът не е обикновен хлебоядец  Най-лоши са тези, които вярват, че са ангели и ядат много хляб.

- Работили сте с много режисьори. С кои от тях имате най-ярки спомени?

- Цялата ми кариера се състоеше в търсене на майстори. Най-лош актьор бях, когато си въобразих, че аз съм майстор. Всеки трябва да мине през тези неща. Говорим за криза на авторитетите, че авторитети вече няма. Всичко, което съм създал и съградил, включва и това, което аз съм откраднал от майсторите. Имах шест такива. Споменахте филма „Канал“ на Вайда – за тази роля ме покани Моргенщер. Бях на 13 години. Това е причината, поради която станах актьор, както виждате – съвършено случайно. По всяка вероятност не съм бил видян като талантливо момче. Едва 50 години, след като играх, Вайда отново ме покани и ми предложи роля. Не можах да си обясня, защо не работя с Вайда и не играя в неговите филми. Попитах го на какво дължа тази чест. Той ми отговори – на Вашите колеги им се струва, че живеят, а Вие живеете наистина. Може би го дължа на това, че аз непрекъснато се боря, бия се за нещо, което искам да постигна. Винаги съм обичал спорта, но не индивидуалния. Играх футбол и то в един добър отбор. Тренирал съм волейбол. Разбира се, че е много хубаво, когато ти си този в отбора, който вкарва головете. Удоволствието е от съвместната работа. Аз съм във възраст, в която наградите, които ми дават, са за цялостно творчество и честно казано най-много се радвам тогава, когато мои студенти, които не си спомнят, че някога съм бил техен преподавател, получават награди. Ако по някой път си мисля, че има шанс да стана безсмъртен, аз виждам това в преподаването. Предавам на студентите си всичко това, което аз съм научил от моите майстори, а и от себе си. Тук не става дума за предаване на знания на хора, които носят моите гени. Тогава изпитвам това усещане. Прекалено дълго живея, за да не си давам сметка, че всички успехи и неуспехи са нещо относително.

- На какво учите студентите си?

- Най-често им разказвам следната история. Пет години, след като приключих следването си, изпълнявах ролята на храстче. Получих първата си роля в телевизионния театър, който до ден-днешен е една от най-важните форми на театъра в Полша. Говоря за времената, когато имаше само една програма на телевизията.  Цяла Полша гледаше, на следващия ден излизаха рецензии, получаваха се писма от възхитени зрители. Беше 1969 г., театърът се излъчваше на живо. Излязоха рецензиите. Ролята на мой колега беше оценена като голямо изпълнение, като невероятно пресътворен образ. Аз обаче получих само едно писмо. Три години след като беше излъчен, същият телевизионен театър беше отново показан, но след излъчването на сериала „Колумбовци“. Сега вече ролите бяха обърнати, в рецензията пишеше прекрасна роля на Ян Енглерт, комуто партнира големият полски актьор, който беше толериран. Получих писма от стотици зрители и си направих извода, че успехът или популярността имат много къси крачета, особено днес, когато е достатъчно ефектно да „повърнеш“ в Интернет и да станеш звезда.

- Споделяте ли тезата на Въло Радев, че тъгата е най-голямото човешко чувство?

- Аз съм против тъгата, но може би сте забелязали, че обичам да иронизирам. Това създава известно затруднение, защото все по-малко хора разбират, че не винаги нещата могат да бъдат казвани направо, че може да бъде използвана алегория за тази цел. Абстрактното мислене и въображението стоят все по-зле. И затова, като един стар мамут, съм се хванал за тази ограда и се опитвам да я запазя. Остаряването, това е загуба на самоувереност или на вяра в себе си. Това е причината старците толкова силно да са се хванали за оградата и да твърдят, че са прави. Опитвам се да не бъда един типично стар човек, но фактът, че аз също си позволявам да изказвам такива златни мисли, е свидетелство за това, че и аз съм се хванал за оградата. Ще повторя това, което казах и в София. Мой ментор беше моят дядо. Той беше мъдър човек, но когато по радиото пускаха Армстронг, ми казваше, че това е някакъв пиян негър, който не може да пее, а на мен страшно ми харесваше. И колкото пъти се опитвам да произнеса такива златни мисли, веднага ми се запалва лампичката. Днес тя свети по същия начин.

- Какви бяха годините на прехода в Полша и как се правеше кино по това време там?

- Тези години в Полша бяха наречени кино на моралното безпокойство. Чрез тези филми ние имахме възможност да разговаряме с обществото извън официалните срещи. В тази част на Полша, която е била окупирана от Русия, единствените публични места бяха театърът и църквата. През 1990 година, когато в Полша беше постигната пълна свобода, двете институции преживяха най-голямата криза, не можеха да развиват патриотично-възрожденската си дейност. Възгорделите се актьори твърдяха, че са инженери на душата. Други казвахме, че сме се превърнали в шутове. Имаше много спорове дали трябва да играем в сериалите, дали трябва да сме в рекламите. Сега от време навреме се появяват някои високохудожествени неща, но повечето от творците в момента се занимават с правене на пари. Такъв е естественият ход на нещата. Не критикувам, а давам оценка. Аз съм последният жив актьор, който не се е появявал в реклама, а имах предложение и сега съжалявам, че не го приех. Оказах се Дон Кихот, въпреки че щях да си осигуря по-добър живот със спечелените пари.

- Имали сте контакти с много хора в и извън политиката? Защо не влязохте в нея?

- В момента съм на такъв етап, в който се опитвам да отделя мита от истината. Изпитвам отвращение към политиката, аз съм привърженик на феърплея, а в политиката той е глупост. Получавал съм много предложения, но не съм се възползвал от тях. Стремял съм се винаги да живея честно, но никога няма да гласувам за нещо по нареждане на партията. Мога спокойно да кажа, че никога не съм се изцапал. Ще кажа още една мисъл. За да можеш да упражняваш публична професия и да запазиш почтеност, трябва да можеш да правиш разлика между компромиса и конформизма. Ние бъркаме тези две понятия. Този, който прави разликата между тези две думи, има шанса да живее живота си сравнително почтено. Невинаги съм успявал да правя разликата. Никога не съм издигал своята кандидатура. Така се стекоха обстоятелствата – първо отговорник на класа, след това на групата в университета, впоследствие декан, 12 години ректор, а сега 16 години – директор на Народния театър. Това всичко стана без моето участие. Не аз съм ходил при тях, те идват при мен. Не знам откъде идва това, може би, защото никога не станах пионер. Не влязох в партията и не съм бил член на нито една организация. Някак си успявах да плувам. Ако някой не ме обича, щеше да каже, той добре си обясняваше нещата. От 55 години упражнявам тази професия и така функционирам. Нито един полски президент не е разговарял с мен за култура. Културата оприличавам на имел – храст паразит, който расте на дървото. И така се отнасят с нея. Целуваме се и си даваме обещания под него, но от това нищо не следва. Днес всички сме в Интернет чувал, мислим, живеем, без да си даваме сметка за това. И масата спечели състезанието с индивидиума. Количеството печели срещу качеството. Важното е колко лайкове има в Интернет, каква е гледаемостта на телевизията и във връзка с това, ние започваме да падаме все по-ниско. Поради практически причини. Трябва да имаме огромна сила, за да не се поддадем на тази всеобща тенденция. Възможно ли е този процес да бъде спрян, смятам да. След всяко едно средновековие идва ренесанс.