Луди пари за лудници
Мирослав Г. е с диагноза шизофрения. Живее от 28 години в затвореното мъжко отделение на психиатричната болница в Курило, която се намира на 20-ина км от София, в столичния район Нови Искър. Настанен е в отдалечената болница на 27-годишна възраст със съдебно решение. За него няма кой да се грижи, работодатели отказват да го назначат, а с парите от социалната пенсия не може да си позволи квартира. Затова лудницата е негов дом, разказва историята му списание "Икономист".
"Няма къде да се прибера, къщата ми в Трънско падна. В тази болница сме трима в стая и е добре. В Раднево, където също съм лежал, на 50 човека ни се падаше по една чешма. Ад! Няма грижа за хората като мен навън и затова спасението ни е да оцеляваме тук", обяснява пред "Икономист" живота си Мирослав. Според него системата трябва да се промени така, че хората да могат да се върнат обратно в живота - било в социални домове, било в защитени жилища и да се трудят в дневни центрове.
Мечтите на Мирослав са всъщност препоръките на Европейската психиатрична асоциация, която намира този род услуги у нас за неприемливи, нарушаващи човешките права и хаотични. Преди дни здравният министър Кирил Ананиев съобщи, че работен анализ на ведомството му показал, че половината от психиатриите са в окаяно състояние, и затова то ще предложи на кабинета да отпусне 10 млн. лв. за ремонт на старите сгради.
У нас има 12 психиатрични болници, 12 Центъра за обществено здраве (бившите диспансери) и 22 отделения към болници. Общо леглата във всички тях са около 4500. Според част от експертите те са недостатъчни, според други са напълно достатъчни. Този спор всъщност е безсмислен, защото у нас няма статистика колко са психичноболните. Нито има регистър, нито единна информационна система, която да дава представа за какво трябва да се дават пари. Предполага се, че шизофрениците са към 70 000, защото е прието, че 1% от световното население страда от тази болест. Ако към тях се добавят и другите психични разстройства, числото става внушително. Проблемът е, че част от тези болни или не се лекуват, или не се долекуват, или пък изобщо не получават помощ за адаптация.
Каруцата пред коня
"Страхувам се, че без визия какво правим с психиатричната помощ, тези 10 млн. лв. ще потънат в пясъците и нямат да решат въпроса за въвеждане на принципите на модерното здравеопазване, чието правило е живот в общността, а не изолация в отдалечени места, каквато е била концепцията в края на XIX до средата на ХХ век, когато са построени и сградите на психиатриите у нас“, коментира пред "Икономист" Цветеслава Гълъбова, шеф на най-голямата столична психиатрия "Иван Рилски", в Курило. Според нея трябва да се постави конят пред каруцата и да се каже какво правим в този сектор. В положението на Мирослав са още 24 пациенти в „Иван Рилски“, а по изчисления на д-р Гълъбова в психиатриите у нас си живеят към 300 души. Ако тези легла се освободят, няма нужда от разкриване на допълнителни, смята Гълъбова.
В Курило докарват болни без лични карти и персоналът събира помежду си пари, за да им извади документи в сътрудничество с Второ районно управление на МВР. Целта е тези хора да минат отново на ТЕЛК и да започнат да получават пенсии. Обикновено за тези, които нямат трудов стаж поради заболяването си, те не надвишават 176 лв. и болницата не прави удръжки върху тях.
Освен липсата на лични карти проблем на психиатрията в Курило са и две от сградите, чиято собственост не е изяснена и поради тази причина те не могат да бъдат ремонтирани. В тях е и женското отделение поради липса на други помещения.
Персоналът носи материали от вкъщи и с помощта на директорката са боядисали първия етаж и даже са успели да ремонтират тоалетните. С втория етаж още не са се справили, защото там се искат специални строителни умения, каквито медицинските сестри и лекарите нямат. Средната възраст на персонала е 60 години, като 25% от тях са с реален ТЕЛК. Заплатите също са ниски. Лекар със специалност взема нето 1100 лв., без специалност – 900 лв., медицинска сестра – 750 лв. "Тъкмо успеем да върнем част от трайно настанените пациенти след продължително убеждаване на близките им или пък успеем да ги настаним в Центрове от семеен тип или защитени жилища, каквито в София почти няма и за които се чака между 5 и 7 години, и тези освободени легла се заемат от други трайно живеещи", обяснява ситуацията Гълъбова.
Според експерти в психиатричната помощ съвременният цивилизован модел предполага в рамките на град София да има една държавна психиатрична болница със 150 легла, в която хората да бъдат лекувани активно и после да бъдат поети от дневни центрове, каквито трябва да има във всеки столичен район. В момента в София има само три и те са са крайно недостатъчни. Целта на тези центрове е там хората да се грижат за себе си с помощта на водещо случая им лице, но и да се върнат на трудовия пазар, когато имат сили за това. "Големи пари за психиатричната помощ трябва да се дадат след сериозен анализ, за да се види къде са нуждите", смята Гълъбова. В момента 4500-те легла са разпределени неравномерно. В Плевен, Севлиево и Ловеч има излишък на легла, а в Монтана и Видин има само отделения към многопрофилните болници и пациентите, които имат нужда от по-продължително лечение ги настаняват в Карлуково, което затруднява близките им да ги посещават. В Русе пък има само Център за психиатрично здраве. Чак след като се направи такъв обстоен анализ на нуждите и на болниците, трябва да се каже какви пари са необходими, за да се реформира психиатричната помощ у нас. Засега единственият положителен пример за психиатрична болница е в Пазарджик. Модерната й сграда е построена преди 12 години в центъра на града и отговаря на европейските стандарти.
Според експертите освен визия трябва да има и единна информационна здравна система, за да има яснота колко са болните от психиатрични болести у нас и да може да се извършва правилното планиране на средствата. На такова мнение е и д-р Владимир Сотиров, който миналата седмица изнесе потресаващи снимки за състоянието на окръжния Център за психично здраве в столицата, който изпълнява ролята на Спешна помощ за психичноболни и до който не се допускат журналисти, защото прилича на болница на ужасите. "Нищо не се е променило в България от 50, 60, 70 години в психиатричната помощ, това е истината", заяви д-р Сотиров. "Такива условия не лекуват, това убива всичко в болните", коментира пред "Икономист" Валентина Христакева, директор на фондация "Глобална инициатива в психиатрията".
Тези препоръки и световни практики са известни на МЗ, защото България редовно е критикувана от всички европейски институции за нивото на психиатричната помощ у нас. Още преди 30 години в света започна процес на деинституциализация, което означава болниците да бъдат строени в градовете, а пациентите да се научат да живеят с болестта си в общността. В Германия например са изчислили, че икономическите загуби от тези болести са огромни, и там, след като болните бъдат лекувани, се трудят в социални предприятия. А парите за тези предприятия идват от отчисления от работодатели, които отказват да наемат хора с увреждания.
С различно финансиране
Освен че е лишена от съвременна концепция, и системата на финансиране на психиатричната помощ у нас е объркана. Държавните психиатрични болници не са търговски дружества, а на пряка издръжка от здравното министерство, което им дава указания колко от средствата да отиват за издръжка и колко за заплати. Ако нещо се икономиса от заплатите, може да се прехвърли към издръжката, но ако се икономиса от издръжката, не може да се прехвърли към заплатите, а се връща на бюджета.
Центровете за психична помощ и отделенията към университетските болници са търговски дружества и се финансират по друга методика, която следва философията на клиничните пътеки - дават се пари за болен на ден и съобразно компетенциите. Мениджърите получават парите накуп и всеки ги разпределя по пера. За да си задържат кадрите, мениджърите могат да решат да вдигнат заплатите, от което пък може да пострадат медикаментите, храната или консултациите на пациентите. Това е обяснението защо, вместо да бъде закрит центърът в Сливница като непригоден, той си съществува. Освен че в него влизат пари от Здравната каса, там е по-удобно да карат спешните случаи, вместо в отдалечената болница в Курило. "Това е безполезно, защото ние можем да поемем тези пациенти, които така или иначе лекуваме после след лечението им в Центъра, а тези центрове да изпълняват други полезни функции“, коментира д-р Гълъбова. Тя смята, че най-нелепата промяна в Закона за здравето е да се вмени на психиатриите разкриването на социални услуги като например защитено жилище. „Това противоречи на всички съвременни концепции на лечение. Как ще ресоциализираме нашите болни, като разкриваме защитени жилища в отдалечените болници?“, недоумява Гълъбова.
Добрите примери
На територията на София има само три центъра за хора с психични увреждания – в кв. „Слатина“ с едно защитено жилище от 8 места, в кв. „Лозенец“ и на ул. „Екзарх Йосиф“ в центъра на града. Два от тях - в кв. Слатина и в кв. Лозенец са разкрити от фондация „Глобална инициатива за психиатрията“. „По документи трябва да работим с 55 лица, но всъщност се грижим за в пъти повече хора с психични заболявания, защото техните нужди са неотложни“, коментира пред „Икономист“ Валентина Христакева. Центровете са сключили договори със Столичната община, която според Христакева спешно трябва да припознае проблема на хората с психични заболявания и да разкрие такива центрове във всички райони в столицата. Такива трябва да има и във всички общини в страната, а Агенцията по социално подпомагане и Министерството на финансите да отпускат пари за програми.
"За центъра ни в "Лозенец" сме вложили собствени пари, за да ремонтираме рушаща се сграда, и идеята ни беше той да обхване 55 души. Агенцията по социално подпомагане одобри само 30 бройки, което е крайно недостатъчно за нуждите на столицата. Ние сме единствените, които предлагат социални услуги и за които има списък от чакащи“, коментира Христакева.
Услугите, които центровете предлагат, са по европейски модел. Водещ случая поема средно 7 клиенти и полага усилия те да останат в жилищата си. Повечето от психичноболните имат неплатени сметки и спрян ток. Планира се разпределение на средства така, че да има бъдещо разсрочено плащане, защото повечето от тях са дадени на съдия-изпълнители. Поема се и здравната грижа и за тези, които имат нужда от хоспитализация, се полагат усилия тя да става доброволно. В програмите влиза и изграждане на критичност на човека към психичното му заболяване, така че той да е наясно какво представлява болестта и какви са възможностите да я контролира. Част от работата на центровете е да се планира трудова заетост.
Центърът в "Слатина" разполага с перално помещение, което поема поръчки от фризьорски салони, има и ателие, в което се изработват сувенири и мартеници като част от арттерапия. Търсят се и възможности за намиране на подходяща заетост на трудовия пазар, като най-често хората с психични заболявания са назначавани за нощни пазачи, продавачи на вестници, хигиенисти. Най-успешният случай на реализация има бивша режисьорка. "Общината имаше план да я изгони, защото дълго време не си беше плащала сметките, и когато се обърнаха към нас, ние отидохме на място. На вратата пишеше: "Вътре има умрял човек". Жената не беше се хранила дълго време и ние й съдействахме да получи лечение и рехабилитация. Търсихме й работа и в момента тя е криейтив консултант с високо заплащане", разказва Христакева.
В идеалния случай, за да се възползва от услугата на дневния център, пациентът трябва да подаде документи за социално подпомагане в структурите на социалното министерство и след като там им бъде направена оценка, да бъде насочен към услугите, които се предлагат.
"Големият проблем е, че нямаме визия какво се иска да се постигне и тази липса на визия рискува да опропасти средствата. В момента нашите психиатрични болници убиват всичко, защото пациентите виждат крайно мизерни условия и хора като призраци, в които разпознават бъдещето си. Затова трябва да се направи реформа в здравното обслужване по отношение на лечебните заведения. Важно е да има място за лечение в града“, коментира Христакева.