Как тихомълком убиха Булгартабак
Само за прикритие
Под строй в два лъча шествието посещава офисите на една медия и на една извънпарламентарна партия, които са сред малцината, позволяващи си да задават въпроси по една тема табу за властта, за останалите партии и за повечето медии: твърдението на турските спецслужби, че "продуктите, идващи от българската компания "Булгартабак", са се превърнали в източник на контрабанда в Турция“. Затова протестиращите били дошли да "защитят работните си места“ от опитите на "медийни и икономически кръгове" да унищожат компанията. Всъщност протестът, удостоен с обилно медийно отразяване, не е нищо повече от прикритие за истинските унищожители. Защото по това време работещите в компанията вече са по-малко от докараните по заповед протестиращи. А само няколко дни по-късно в последната останала фабрика започват поредните масови съкращения. Работниците в Благоевград получават „покана за напускане по инициатива на работодателя“ и повечето от тях я приемат - доброволно и безропотно.
Малко повече от година по-късно, към средата на януари 2019, малцината останали във фабриката са уведомени, че тя ще бъде закрита и че ако искат да получат обезщетение, трябва в двудневен срок да я напуснат доброволно. Поканата, естествено, е приета - този път без протести и при минимално медийно внимание. Така че вероятно мнозина даже не са разбрали, че „Булгартабак“, някогашният символ на българската индустрия, е окончателно мъртъв. Което пък го превръща в поредния поучителен символ на т.нар. преход.
На когото трябва
Най-напред е символ на целенасочено забавената и насочена в „глуха линия“ приватизация. Години наред стратегическите инвеститори в бранша чакаха на опашка, за да платят за „Булгартабак“ големи пари, но бяха систематично прогонени. През 2004 година почти се стигна до сделка с една от най-големите цигарени компании в света. В последния момент обаче тя бе провалена с гласуване в парламента. По свитедетелство на тогавашен вицепремиер - заради ДПС и заради мистичен руски факс, изпратен „от телефон в складове в покрайнините на Москва“.
„Булгартабак“ е и пример за масово приложената в България входно-изходна схема за „приватизация на печалбите и национализация на загубите“. Благодарение на нея пропуснатите за приватизация години бяха „оползотворени“ за източване и обезценяване на компанията. За да може, като му дойде времето, да бъде дадена на когото трябва. Така през 2011 бе обявена нова процедура, в която за всеки случай бяха включени такива безумно непазарни условия, каквито никой нормален инвеститор не би приел. И „Булгартабак“, по това време все още лидер на пазара, отиде в създадено от руска банка австрийско дружество срещу в пъти по-ниска сума от договорената през 2004 цена. Дори и кешовите наличности в компанията бяха по-големи. Тогавашният (и днешен) премиер определи това като "възможно най-добрата сделка".
Още тогава мнозина твърдяха, че новият собственик е само подставено лице. Но по-късно той така или иначе „отплава“ в мътни офшорни води, където реалната собственост остава невидима. От тях по едно време като официален миноритарен акционер изплува депутатът от ДПС Делян Пеевски, но бързо размисли и се гмурна обратно.
С любезното съдействие на държавата
После „Булгартабак“ се превърна и в символ на специфично българската разновидност на политико-олигархичен капитализъм, който не желае или не може да произвежда, но затова пък може да обезкостява, изяжда, оглозгва и нарязва на скрап."На всяка цена ще гарантираме бъдещето на фабриките в София и Благоевград", каза през 2011 година тогавашният шеф на Агенцията по приватизация, който, вероятно заради заслугите си около тази и други подобни сделки, днес е министър на икономиката. Обещаното бъдеще се оказа много кратко. Софийската фабрика бе закрита през 2016. Година по-късно (докато все още бяха най-търсените в страната) бяха продадени марките на „Булгартабак“. Накрая дойде ред и на фабриката в Благоевград.
Както в много други подобни случаи, убийството на „Булгартабак“ бе извършено с любезното съдействие на държавата. Народното събрание ѝ правеше акцизни и други законодателни подаръци. Държавна банка ѝ отпускаше кредити (след съсипването на първоначалния ѝ донор КТБ). Министерство и агенция си затваряха очите за загробването и закриването на производства. А „независими“ комисии не виждаха хватките с офшорната собственост, нито пък постоянните подигравки с правата на дребните акционери, които научиха последни за закриването на фабриката в Благоевград. При това от медиите, а не по задължителния за публичните компании законов ред.
Прокуратурата проявяваше системна липса на интерес към тези процеси. Въпреки че иначе старателно се рови в приватизацията на предприятия, които си работят благополучно и имат съвсем ясни собственици. Парламентарните партии също хич не се вълнуват от темата. Даже БСП, която иначе всекидневно ни проглушава ушите със своята социална загриженост, този път си мълчи. Явно интересът и на прокуратурата, и на партиите зависи единствено от това кой е собственикът.
Честито на печелившите
А собственикът, който и да е той, не е за оплакване. Платеното при приватизацията отдавна се е върнало - дори само от продажбата на марките. Недвижимите имоти и изтеглените през годините дивиденти идват отгоре. На мястото на съборената цигарена фабрика в центъра на София сега се подготвя строителството на осем нови високи сгради. Няма никаква опасност да се наложи да бъдат платени и предвидените в приватизационния договор неустойки. Миналата година някогашното австрийско дружество продаде всичките си акции на две офшорки. Така че да се иска нещо от него е като да се чака от умрял писмо.
Историята на „Булгартабак“ е много поучителна, включително за онези, които през декември 2017 озвучиха София с вувузелите си. Само че тази поука се повтаря толкова много пъти без никакъв ефект, че вече няма никакво значение.
Б. ред. - Статията е от сайта на Дойче веле. Добави Коментар