Актрисата Димитрина Тенева: Аз не бях обичана през живота си от мъж. Тежко и тъжно е да го призная
Липсата на суета – ето кое е характерното за мен като личност.
По паспорт се водя родена на 14 декември 1948 г., но съм реално родена на 13-ти вечерта, в сградата, където днес се помещава РЗИ-Бургас, тогава е била Родилен дом. Майка каза, че по онова време са записвали новородените след обед чак на следващия ден.
Димитрина Тенева с високо отличие за цялостен принос към културата на Бургас
С гениалния поет Христо Фотев бяхме роднини, произхождаме от рода на Тарфалиите в Истанбул, откъдето идва баба ми по майчина линия – Яна. А баба ми Митра, на която съм кръстена, е от Одринска Тракия.
Майка ми Дафна е от Долно Езерово, а баща ми Теньо Петков Николов е от Камено - беше военен. Затова се налагаше да ни местят из цяла България. От малка растях между войниците. Понеже бях злояда, а те се ядосваха, че губят време, докато преглътна някоя троха, веднъж „подслушах” разговор, че между тях имало едно дете - на полковника. То било осиновено. Прибрах се вкъщи и попитах родителите си дали е вярно. И те, явно е било на шега, но със сериозен тон, потвърдиха в един глас „разкритието” на войниците. И като почна една драма - рев и пълен отказ да ме доближават. Мразех ги! Била съм на около 8 години. Криех се под маси, под легла, отказвах да ям. Не излизах с тях. Накрая ме качиха във влака и ме доведоха в Бургас при баба, вуйчо, леля, за да ми показват снимки преди и след като съм се родила, за да ме уверяват, че аз не съм”взето” дете, въпреки че няма брат или сестра.
Но съмнението остана в главата ми години наред и аз продължавах да измъчвам милите си родители. Вече бях в пубертета – молят ме да свърша нещо, което не е по вкуса ми, аз отвръщам така: Защото не съм ваше дете, вие ме унижавате да измета и да обеля картофите. След една такъв пореден каприз, баща ми седна в кухнята и се разплака. Бях в осми клас. Домиля ми толкова много, че в този ден реших веднъж завинаги да сложа точка на манипулацията. Разказвам това, защото е останало в съзнанието ми като вина и защото е крайно време да поискам прошка - ако сега мама и татко ме чуват и ме гледат от небето.
Баща ми, строгият военен офицер, бе самодеен комедиен артист в читалището в Камено. Искал е да стане актьор, но навремето му забранили да мисли за подобно „безпътно” развитие.
Майка ми и баща ми са се оженили много млади, но до дълбока старост се обичаха и аз живях в семейство с любов, грижа и внимание, което ме направи позитивен човек, който е щастлив и в бедите, в тях също търся хубавото и полезното за урок. Аз съм щастлива.
В Бургас живеехме до театъра. Учех във Втора гимназия, днешния електротехникум. Учителката ми по литература другарката Бърнева даваше да четем текстове. Тя откри, че чета изразително, потапяйки се в атмосферата и един ден ме изкара „на дъската” за финала на романа „Хоро” от Страшимиров, след което бе категорична, че съм родена за актриса, защото класът беше онемял.
Тогава много ни водеха на театър, влизах вътре като в църква, с респект от артистите, от ложите, в полусенките имаше завладяваща тайнственост, която ме променяше. Минавах покрай сградата всеки ден на път за училище и оглеждах артистите като богове, по няколко пъти се връщах, за да мерна някоя известна актриса наоколо.
Другарката Бърнева започна да ме записва за участия в рецитаторски конкурси.
Бях първа в градски, окръжни, национални и прочее рецитали, от което добих самочувствие, че мога да стана студентка във ВИТИЗ. През ум не ми е минавало, че там приемат само 30 човека в два класа годишно.
Завърших гимназия през 1967 г. с хубави оценки по повечето предмети, но с математиката бях скарана и не можех да взема диплома, за да кандидатствам. Аз – известната и изявена абитуриентка, не можех да постигна тройка по математика, а дните до кандидат-студентските изпити се топяха. Тогава директорът на гимназията другаря Мартинов направи немислимото - пое отговорността да ме подмени с моя съученичка на матурата, за получа накрая диплома.
Така заминах за София. Приятелка ме заведе до ВИТИЗ, защото не можех да се ориентирам в столицата. Влязох на изпитите със спокойствие на невежа, който изобщо не проумяваше какво му предстои. Но още на първия кръг ги впечатлих с откъса от „Хоро”. Влязох втора по успех, а кандидатстваха над 3800 човека. Първа бе Клара Армандова. Майка й бе оперната певица Мати Пинкас, а баща й Арманд Барух бе известен писател. Не е нужно да подчертавам произхода й от елитния кръг на изкуството. Повечето първокурсници бяха приети с връзки.
Към края на първи курс се заговори, че съм била племенница на проф. Любомир Тенев, ерудит по западноевропейски театър. Голяма личност! Не знам кой бе пуснал слуха, че съм неговото протеже. И той по едно време го научи, но не си правеше труда да отрича. Влизахме свити и притеснени на изпита при него, а на мен ми каза пред всички: Спокойно, мойто момиче, само заради фамилията ни започваме от 3.
Бях в класа на големия режисьор Методи Андонов, с асистент Нейчо Попов. Те като разбраха, че съм от Бургас, настана голяма радост, защото Методи Андонов бе тук режисьор - в един велик творчески период на подем на Бургаския театър, заедно с Вили Цанков и Юлия Огнянова.
Нейчо Попов беше голяма душа, той обгрижваше всички студенти – раздаваше ни пари, носеше ни храна по време на репетициите, отрупваше масата и подвикваше: Кой каквото иска - да яде! Живееше с личните ни проблеми и ако някой бе измъчван от несподелена любов, изневяра, раздяла, той разрешаваше проблема му на мига.
За първи път ще го призная: Аз не бях обичана в живота си от мъж. Тежко и тъжно е. Не мога да разбера защо не бях обичана. А от любов разкъсвах и раздавах сърцето си. Може би, защото обичам крайно, извънредно, драматично, принизявам себе си, за да изпъкне мъжкото му его, получавайки неодобрение, а към края даже неприязън и омраза.
Допуснах близо твърде малко мъже в живота си, по-малко са от пръстите на едната ми ръка. Но не затова съжалявам, а защото, убедена съм, аз просто не бях обичана. Може би моята свръхчувствителност ги плашеше...
Никога не проявих каприз да настоявам за роля, която съм харесала. Страхлива бях да гоня нещо, което, ако не постигна, можеше много да ме нарани и дори да ме убие.
Ще помня завинаги най-значимите ми роли: В „Калоян” играх жената на Калоян - Ана. Другите са два моноспектакъла. Ако съм постигала някога дуенде (истинските творци достигат дуенде-душа, която предават на публиката, б.а.), то се е случило в тях, успях да се слея с героинята си, което е върховно преживяване.
Първият ми моноспектакъл е „Прекрасната от Амхърст” - за живота на Емили Дикинсън, където играя от момиче до старица. Голям дар се иска, за да се въплътиш в подобно развитие на образа. Тогава дори не я издаваха Емили Дикинсън и се налагаше по телефона на зрители да диктувам стиховете й. И те си ги записваха. Другият ми моноспектатъл е „О, щастливи дни” на Самюъл Бекет.
Имам рядката възможност в един човешки живот да изживея достатъчно дълго два периода на различно държавно устройство и различни политически системи.
По-привилегировани и обгрижвани артистите бяхме при социализма - преди 1989 г. Факт! Тогава най-неприятното беше постигането на хубава роля по сексуалния начин – изнудването беше и в двете посоки. Но пък наистина бяхме облагодетелствани много от властта. Пазарният принцип в новите демократични условия се оказа неприложим в Бургас, защото няма къде да се продава артистът, няма кой да го покани във филм или в пиеса по телевизия или радио...
Директорът на театъра Бирослав Чакринов съобщи наскоро, че решил да ни пенсионира петима колеги, защото трябва да се дава път на младите. Нямаме нищо против. Но вчера обяви, че отменя решението си и ще удължи договорите ни с още една година.
Това не значи, че след нас не се очертават талантливи. Но когато е стойностен артистът, никой не може да го замести. Местата им остават празни! Не се появи личност като Велко Кънев. Той беше широко скроен. Често се сещаме за него и си говорим, че такъв не се е родил, защото за да си голям актьор трябва и да си голям човек. Обичаше Бургаския театър. Той мен ме знаеше от ВИТИЗ. Дойде тук, беше след 2000-та година, за да правим една пиеса за любов. Влюби се в града и в трупата, и в Чакринов. И започна да играе много в Бургаския театър.
На 6 декември, през 2005 г., мен ме правят почетен гражданин на Бургас. Минават години и аз разбирам, че Велко Кънев влязъл на своя глава при кмета Йоан Костадинов - да го подсети, че е редно да ме наградят с титлата. Само актьор с голямо сърце и голяма личност може да го направи. Актьор за актьора много рядко. Поклон дълбок пред този човек. Много ми липсва!
В нашето време има криза за истински личности. Има и успешни хора, но те стоят настрани, не се борят със зъби и нокти за внимание и слава. А некадърниците през последните години се обединяват. Всичко се елементаризира. Ние, артистите, искаме да правим дълбока драматургия – по Чехов, Достоевски, а зрителите ни казват, че искат да се забавляват.
Благодарна съм на Борислав Чакринов. Той направи много за нас като театър и в частност за мене. Присъствието му в Бургас е от голямо значение за съхранението на културата, макар че затова, съвсем естествено, допринася достатъчно много и Димитър Николов като кмет.
За Недялко Йорданов мисля, че е много талантлив човек. Бях отворена към него, ценях го и дори известно време бяхме в една компания. Но не успях да спечеля доверието му и не получавах роли, които бих могла да изиграя. Когато напускаше омерзен този град в зората на демокрацията, аз не бях сред обкръжението, които го молеше на колене да остане. Може би това оказа влияние върху жена му Ивана, поради което престанахме да се поздравяваме. Не допусках, че това ще ги обиди. Недялко Йорданов бе водещата фигура в този театър в последните години на тоталитарния режим и нямаше значение кой е директорът.
Той се занимаваше с режисура, сценарии, подбор на артисти, с всичко, а директорът се подчиняваше на неговите решения и желания, защото Недялко умееше да осигури пари за
театъра чрез невероятните си лични контакти с местните величия.
Искам, в крайна сметка, да кажа най-важното – аз съм щастлива. Имам внучка – София, на 3 години. Мисля си, че съм се преродила в нея като емоция и чувствителност. Дъщеря ми Надежда е по-рационална, по-прибрана, завърши международни икономически отношения, специализира и работи в Германия, но се прибра в София, защото не понася порядките на студените немци - мениджира у нас част на веригата DM. Може би повече прилича на съпруга ми инж. Никола Праматаров. Тя още като малка казваше, че няма да стане актриса. Отговаряше, че би станала по-скоро режисьор, но не и актриса. Докато внучката от бебе сменя емоциите си. Танцува, пее, иска сцена и микрофони.
За юбилея ми, като изненада, една наша млада актриса направи филм. Участваха колеги от София и внучката ми с песен. Започва така: Дъщеря ми я пита: „Каква ще станеш като пораснеш?”. Тя отговаря: „Актриса, като баба Дида!”. И аз се разплаках, още в началото.
Филмът бе с директора на Народния театър Мариус Донкин, който ми е състудент, Пламена Гетова, Светлана Янчева... и за финал Стефан Данаилов. Той е седнал сериозен в кресло и казва: „Няма пенсиониране, публиката винаги ще ни обича”. При което се обръща към оператора с команда: „А сега свалете камерата надолу!”. И го показва в креслото, по червени боксерки, да ми казва: „Чакам те!”.
Филмът започна със сълзи и завърши със смях – бях толкова трогната и развълнувана , а дори не исках да имам такова тържество... Всъщност, да, аз наистина съм щастлива...