Вижте уникалния разказ за делфин, който спасява човешки живот
Представяме Ви един от разказите на Луи, ще ви накара да се просълзите
ДЕЛФИН
-Не тръгвай, моля те - съпругата на Теодор го беше хванала за ръката, тригодишната им дъщеричка беше спряла да си играе и ги гледаше с неприкрит интерес.
-Стига де, не ставай параноична - Тедо беше решил да излезе днес с лодката за паламуд, пък каквото и да става. Вярно е, даваха лоша прогноза, но то беше след полунощ. Времето по нашите ширини се сменя или в полунощ, или точно на обед. И до полунощ го даваха хубаво. А рибата беше излязла, снощи другите се прибраха с по двеста-триста парчета на лодка. Очакваше се и тази вечер хубав улов. И останалите рибари бяха тръгнали надолу... Даже повечето бяха на пристанището и стягаха вече мрежите. А Тедо снощи не можа да излезе на море. Понеже щерка им имаше температура, и той остана в къщи да помага. Бяха изкарали кошмарна нощ. Обаче днес детето беше добре. Само шуреят издъни ситуацията...
-Ето, виж, брат ми не може да дойде с теб, и той е хванал тоя грип -Нина, съпругата на Теодор, не мирясваше. -И ми се обади, да ме предупреди да не те пускам сам.
Теодор ходеше на риба с шурея си, единия гребеше, другия пускаше и после обираше мрежите. Бяха тандем. Обаче днес тоя лигльо беше с температура, освен това настройваше и сестра си...
-За пореден път ти казвам, нищо лошо няма да стане -Теодор взе да се изнервя, времето, което имаше да пусне мрежите не беше кой знае колко много, и после идваше бурята. И все пак беше сам, тоест щеше да бъде значително по-бавен. Затова се отскубна от жена си хукна надолу към пристанището. Като слезе на кея видя, че повечето лодки вече бяха тръгнали. Само бай Кольо и партньорът му още се моткаха.
-Къде е Жорката? - бай Кольо не пропускаше нищо.
-Жорката е с висока температура, днес съм сам -отговори му Тедо.
-Не е днес времето за сам човек, момче -намеси се другият рибар, -Не го ли гледаш как се е начумерило?
-Уф, все едно слушам жена си -озъби се Тедо, скочи в лодката и отдаде въжетата. До половин час вече пускаше мрежите под острова. Първите мрежи се пускат на светло, в късния следобед. На така наречените развалени води. Изчаква се някой и друг час да се стъмни, да не може рибата да вижда фустанелите, тоест мрежите. И да се забие в тях. Паламудът не може да живее, ако не се движи. Пъха муцуната в окото на мрежата, потрепва няколко пъти и умира. И рибарите го вадят вече мъртъв...
Тедо беше запалил фенер на единия край на мрежата, и чакаше в лодката на другия край. Пак със запален фенер. Да не се обърка някоя друга лодка да мине през мрежите му. Или някой голям траулер, излязъл на нощен риболов, да обере всичко с трала или с винта си. И да стане беля.
Беше почнало да мръква, Тедо зяпаше последните слънчеви лъчи, които играеха по спокойната морска повърхност. Времето беше бонаца, пълно безветрие. Морето беше станало тава. Понякога се случва, точно преди буря. Беше му спокойно, почиваше си. Обаче нещо привлече погледа му. Тапите(поплавъците) току до него се размърдаха. Нещо голямо се беше набило във фустанелата. По-голямо от паламуд. Значително. Щом мърдаше така цялата мрежа... Тедо реши да дръпне мрежите до движещите се тапи и да провери какво става. И след няколко опъвания го видя – малко делфинче, сигурно на няколко месеца, се бе оплело в мрежите. Явно търсеше риба...
Делфините, приятели, са господарите на морето. През шестдесетте години са били ловени и изтребвани, заради месото и мастта си. Тогава са били на изчезване. Сега това е строго забранено. Ако те хванат с убит делфин в лодката, глобата е жестока. При второ такова провинение се взима лиценза. Завинаги. Че може и да лежиш. Но делфини така или иначе не се ловят. Освен че изпитват жал към тях, рибарите нямат и на кого да ги продадат. Хората просто отказват да ядат делфинско месо. Така че делфините сега са много по-многобройни от преди половин век. И гладни. Това е единственият начин да умрат – ако хапвайки си от улова на рибарите, се заплетат в мрежите им. И не могат да излязат на повърхността, да си поемат дъх. Понеже и те като нас са бозайници, както знаете.
И точно това се случваше с малкото гладно делфинче. Давеше се. Тедо не се и замисли – издърпа го в лодката и набързо, с пъргави пръсти, го освободи от мрежата. По животинчето нямаше видими поражения. Хвърли го с облекчение в морето, то плесна с опашка и отплава. Малко по-навътре го чакаше една по-голяма перка. Може би майка му. Отърка се в него и двамата поеха по пътя си...
Докато Теодор се суетеше с освобождаването на делфинчето, докато започна да обира фустанелите, наближи полунощ. И фенерите на другите мрежи около него започнаха един по един да изгасват. Чуваха се двигатели и останалите рибари завъртаха обратно към пристанището. Последен си тръгна бай Кольо:
-Ей хлапе, отивай си -извика той на Тедо, -Не подушваш ли бурята?
-Ей сега -отговори му нашият герой, -Замотах се. Останаха ми да прибера има-няма стотина метра. Ама няма кой знае колко риба. Десетина бройки изкарах.
-Момче, тръгвай веднага! Имаш не повече от половин час! С пътя! После ще бъде ураган. И оставаш сам! -извика и партньорът на стария рибар.
-Ида бе, стига рева, да си оставя фустанелите в морето ли искаш? Нали утре няма да ги намеря!
-Теодоре, има и по-важни неща от едни мрежи -изохка бай Кольо. -Ти си знаеш. Късмет!
И двамата отпрашиха със старата си лодка към брега. Тедо остана сам. В пълна тъмнина. В малка черупка, люлееща се над бездната. Небето изведнъж почерня. Луната изчезна, скрита от тежки облаци. Запляскаха големи капки дъжд. Първият порив на вятъра не беше много силен. Обаче после... Вълните взеха да блъскат една след друга в малката лодка, която на всичко отгоре и беше с мрежа, прикрепена към нея. И никой на греблата, понеже Теодор си обираше фустанелите на ръка. Сам.
“Майната му, режа това, което не съм вдигнал, и си тръгвам“ -реши се най-накрая Теодор и посегна към ножа. Яд го беше за мрежите. Беше дал едни от последните семейни пари за тях, бяха чисто нови. И не хванали почти нищо. А в къщи го чакаха жена и дете... Но както каза бай Кольо, има и по-важни неща от едни мрежи, като например да видиш утрото... И нашият герой се наведе с ножа да пререже горната яка на фустанелите. И тогава една голяма вълна удари борда на лодката. Ако имаше друг рибар с него щеше да обърне малкото корито или с нос, или с кърма към вълната. Понеже така е най-безопасно. Обаче когато вълната удари борда... И особено ако е голяма... А лодката малка...
С две думи Тедо се озова във водата. За част от секундата. Лодката беше прекатурена, дъното й гледаше черното небе. Следващата огромна тежка вълна отскубна ръцете на Теодор от малкото корито. Той заплува сам, течението взе да го дърпа в открито море. Почти не виждаше светлините на градчето, само от време на време, като се окажеше на върха на някоя вълна, успяваше за миг да зърне фара, който беше на върха на острова. Но не и да плува към него.
Понеже течението беше прекалено силно... Всяка вълна го заливаше, беше му студено... И след минути взе да чувства адска умора. Колко беше лесно да се отпусне, просто да се предаде. Течението така и така го дърпаше в открито море, спасение нямаше от никъде. Сигурно никога нямаше да намерят тялото му. Една вълна го удари право в лицето, той се нагълта с вода.
А после му се привидя нещо... Лицето на жена му, умоляваща го да не излиза. Угрижената физионмийка на малкото му момиченце. Тя не знаеше за какво си говорят, обаче усещаше напрежението в гласа на майка си... Никога нямаше да го види отново. На какво ги обричаше? Живот на вдовица и сираче, безпарични, отритнати от света... Какво бъдеще щеше да има малкото му момиченце? А жена му?
“О, не, не е сега времето да се предавам -помисли си Тедо, “Аз ще прегърна жена си и детето си отново, скоро. Обещах им.“ -каза си той и пак загреба с ръце...
-Ето, виж, брат ми не може да дойде с теб, и той е хванал тоя грип -Нина, съпругата на Теодор, не мирясваше. -И ми се обади, да ме предупреди да не те пускам сам.
Теодор ходеше на риба с шурея си, единия гребеше, другия пускаше и после обираше мрежите. Бяха тандем. Обаче днес тоя лигльо беше с температура, освен това настройваше и сестра си...
-За пореден път ти казвам, нищо лошо няма да стане -Теодор взе да се изнервя, времето, което имаше да пусне мрежите не беше кой знае колко много, и после идваше бурята. И все пак беше сам, тоест щеше да бъде значително по-бавен. Затова се отскубна от жена си хукна надолу към пристанището. Като слезе на кея видя, че повечето лодки вече бяха тръгнали. Само бай Кольо и партньорът му още се моткаха.
-Къде е Жорката? - бай Кольо не пропускаше нищо.
-Жорката е с висока температура, днес съм сам -отговори му Тедо.
-Не е днес времето за сам човек, момче -намеси се другият рибар, -Не го ли гледаш как се е начумерило?
-Уф, все едно слушам жена си -озъби се Тедо, скочи в лодката и отдаде въжетата. До половин час вече пускаше мрежите под острова. Първите мрежи се пускат на светло, в късния следобед. На така наречените развалени води. Изчаква се някой и друг час да се стъмни, да не може рибата да вижда фустанелите, тоест мрежите. И да се забие в тях. Паламудът не може да живее, ако не се движи. Пъха муцуната в окото на мрежата, потрепва няколко пъти и умира. И рибарите го вадят вече мъртъв...
Тедо беше запалил фенер на единия край на мрежата, и чакаше в лодката на другия край. Пак със запален фенер. Да не се обърка някоя друга лодка да мине през мрежите му. Или някой голям траулер, излязъл на нощен риболов, да обере всичко с трала или с винта си. И да стане беля.
Беше почнало да мръква, Тедо зяпаше последните слънчеви лъчи, които играеха по спокойната морска повърхност. Времето беше бонаца, пълно безветрие. Морето беше станало тава. Понякога се случва, точно преди буря. Беше му спокойно, почиваше си. Обаче нещо привлече погледа му. Тапите(поплавъците) току до него се размърдаха. Нещо голямо се беше набило във фустанелата. По-голямо от паламуд. Значително. Щом мърдаше така цялата мрежа... Тедо реши да дръпне мрежите до движещите се тапи и да провери какво става. И след няколко опъвания го видя – малко делфинче, сигурно на няколко месеца, се бе оплело в мрежите. Явно търсеше риба...
Делфините, приятели, са господарите на морето. През шестдесетте години са били ловени и изтребвани, заради месото и мастта си. Тогава са били на изчезване. Сега това е строго забранено. Ако те хванат с убит делфин в лодката, глобата е жестока. При второ такова провинение се взима лиценза. Завинаги. Че може и да лежиш. Но делфини така или иначе не се ловят. Освен че изпитват жал към тях, рибарите нямат и на кого да ги продадат. Хората просто отказват да ядат делфинско месо. Така че делфините сега са много по-многобройни от преди половин век. И гладни. Това е единственият начин да умрат – ако хапвайки си от улова на рибарите, се заплетат в мрежите им. И не могат да излязат на повърхността, да си поемат дъх. Понеже и те като нас са бозайници, както знаете.
И точно това се случваше с малкото гладно делфинче. Давеше се. Тедо не се и замисли – издърпа го в лодката и набързо, с пъргави пръсти, го освободи от мрежата. По животинчето нямаше видими поражения. Хвърли го с облекчение в морето, то плесна с опашка и отплава. Малко по-навътре го чакаше една по-голяма перка. Може би майка му. Отърка се в него и двамата поеха по пътя си...
Докато Теодор се суетеше с освобождаването на делфинчето, докато започна да обира фустанелите, наближи полунощ. И фенерите на другите мрежи около него започнаха един по един да изгасват. Чуваха се двигатели и останалите рибари завъртаха обратно към пристанището. Последен си тръгна бай Кольо:
-Ей хлапе, отивай си -извика той на Тедо, -Не подушваш ли бурята?
-Ей сега -отговори му нашият герой, -Замотах се. Останаха ми да прибера има-няма стотина метра. Ама няма кой знае колко риба. Десетина бройки изкарах.
-Момче, тръгвай веднага! Имаш не повече от половин час! С пътя! После ще бъде ураган. И оставаш сам! -извика и партньорът на стария рибар.
-Ида бе, стига рева, да си оставя фустанелите в морето ли искаш? Нали утре няма да ги намеря!
-Теодоре, има и по-важни неща от едни мрежи -изохка бай Кольо. -Ти си знаеш. Късмет!
И двамата отпрашиха със старата си лодка към брега. Тедо остана сам. В пълна тъмнина. В малка черупка, люлееща се над бездната. Небето изведнъж почерня. Луната изчезна, скрита от тежки облаци. Запляскаха големи капки дъжд. Първият порив на вятъра не беше много силен. Обаче после... Вълните взеха да блъскат една след друга в малката лодка, която на всичко отгоре и беше с мрежа, прикрепена към нея. И никой на греблата, понеже Теодор си обираше фустанелите на ръка. Сам.
“Майната му, режа това, което не съм вдигнал, и си тръгвам“ -реши се най-накрая Теодор и посегна към ножа. Яд го беше за мрежите. Беше дал едни от последните семейни пари за тях, бяха чисто нови. И не хванали почти нищо. А в къщи го чакаха жена и дете... Но както каза бай Кольо, има и по-важни неща от едни мрежи, като например да видиш утрото... И нашият герой се наведе с ножа да пререже горната яка на фустанелите. И тогава една голяма вълна удари борда на лодката. Ако имаше друг рибар с него щеше да обърне малкото корито или с нос, или с кърма към вълната. Понеже така е най-безопасно. Обаче когато вълната удари борда... И особено ако е голяма... А лодката малка...
С две думи Тедо се озова във водата. За част от секундата. Лодката беше прекатурена, дъното й гледаше черното небе. Следващата огромна тежка вълна отскубна ръцете на Теодор от малкото корито. Той заплува сам, течението взе да го дърпа в открито море. Почти не виждаше светлините на градчето, само от време на време, като се окажеше на върха на някоя вълна, успяваше за миг да зърне фара, който беше на върха на острова. Но не и да плува към него.
Понеже течението беше прекалено силно... Всяка вълна го заливаше, беше му студено... И след минути взе да чувства адска умора. Колко беше лесно да се отпусне, просто да се предаде. Течението така и така го дърпаше в открито море, спасение нямаше от никъде. Сигурно никога нямаше да намерят тялото му. Една вълна го удари право в лицето, той се нагълта с вода.
А после му се привидя нещо... Лицето на жена му, умоляваща го да не излиза. Угрижената физионмийка на малкото му момиченце. Тя не знаеше за какво си говорят, обаче усещаше напрежението в гласа на майка си... Никога нямаше да го види отново. На какво ги обричаше? Живот на вдовица и сираче, безпарични, отритнати от света... Какво бъдеще щеше да има малкото му момиченце? А жена му?
“О, не, не е сега времето да се предавам -помисли си Тедо, “Аз ще прегърна жена си и детето си отново, скоро. Обещах им.“ -каза си той и пак загреба с ръце...
****
-Нинка, абе твоя прибра ли се? -бай Кольо беше застанал на вратата на Теодоровата къща, угрижен.
-Еми няма го -Нинка му отговори със свито сърце.
-Лошо -намръщи се старецът. -Днес дяволите танцуват в морето. Звъня ли му?
-Телефонът е изключен.
-Още по-лошо. Айде аз ще звънна на един приятел от Гранична полиция, ти се обади на 112. Те ще потърсят Морска Администрация. Може пък и да го намерят...
Не го намериха тая нощ. Катерът обиколи в бурята мястото, където Теодор беше пуснал мрежите. Намериха само лодката, разбита в скалите. Обаче от Теодор нямаше и следа...
А Нина се молеше. Беше гушнала дъщеря си, плачеше и от все сърце отправяше горещи молитви. В окопите няма атеисти, казват. Когато въпросът е на живот и смърт се обръщаш към свръхестественото. И да не си бил вярващ, ставаш. Понеже имаш нужда от помощ. От този вид помощ, която не може да ти бъде оказана от друг човек. Само от провидението. И се молиш на висшите сили. За чудо. И ако си с чисто сърце... Може и да ти отговорят...
Нина и Теодор бяха женени от няколко години, нещата не винаги вървяха добре. Тормозеше ги безпаричие, което понякога беше повод за спречквания. Но се обичаха, и посрещаха всичко заедно. И съдбата ги дари с дете, след много опити. Страхотно малко момиченце, което имаше очите на баща си и косата на майка си. Нина беше настояла да я кръстят на него, Теодора. Понеже като се взреше в дълбоките й тъмни очи, виждаше мъжа си. Младата жена не си представяше бъдещето си без него. Той трябваше да се върне...
После отвън тресваше гръм, вятърът удряше някой клон в прозореца, бурята напомняше за себе си. И младата жена потреперваше. Момиченцето в обятията й също.
-Еми няма го -Нинка му отговори със свито сърце.
-Лошо -намръщи се старецът. -Днес дяволите танцуват в морето. Звъня ли му?
-Телефонът е изключен.
-Още по-лошо. Айде аз ще звънна на един приятел от Гранична полиция, ти се обади на 112. Те ще потърсят Морска Администрация. Може пък и да го намерят...
Не го намериха тая нощ. Катерът обиколи в бурята мястото, където Теодор беше пуснал мрежите. Намериха само лодката, разбита в скалите. Обаче от Теодор нямаше и следа...
А Нина се молеше. Беше гушнала дъщеря си, плачеше и от все сърце отправяше горещи молитви. В окопите няма атеисти, казват. Когато въпросът е на живот и смърт се обръщаш към свръхестественото. И да не си бил вярващ, ставаш. Понеже имаш нужда от помощ. От този вид помощ, която не може да ти бъде оказана от друг човек. Само от провидението. И се молиш на висшите сили. За чудо. И ако си с чисто сърце... Може и да ти отговорят...
Нина и Теодор бяха женени от няколко години, нещата не винаги вървяха добре. Тормозеше ги безпаричие, което понякога беше повод за спречквания. Но се обичаха, и посрещаха всичко заедно. И съдбата ги дари с дете, след много опити. Страхотно малко момиченце, което имаше очите на баща си и косата на майка си. Нина беше настояла да я кръстят на него, Теодора. Понеже като се взреше в дълбоките й тъмни очи, виждаше мъжа си. Младата жена не си представяше бъдещето си без него. Той трябваше да се върне...
После отвън тресваше гръм, вятърът удряше някой клон в прозореца, бурята напомняше за себе си. И младата жена потреперваше. Момиченцето в обятията й също.
****
При Теодор нещата бяха зле. Много зле. Беше се нагълтал с вода, не си усещаше крайниците. И все по трудно плуваше... Какво плуване, той едва държеше глава над водата... Всеки момент тялото му щеше да го предаде...
Нещо го бутна отдолу. В открито море...
“Акула“ -помисли си първо той. “Каква акула в Черно море, те нашите акули са безобидни. Рядко стигат метър и половина, дънни риби са, и живеят на по-големи дълбочини. И са много плашливи...“ -И Теодор ритна напосоки в бездната под себе си. Удари нещо голямо, доста по-едро от акула. Нещо, което се плъзна грациозно до него. Делфин, голяма афала се галеше в изнемогващото му тяло. Същата, като малкото, което беше спасил преди часове. Може би тази, която го чакаше до мрежите. Майката... Теодор се вкопчи в гръбната й перка. И заплуваха нанякъде...
Намериха го на следващата сутрин, на острова пред малкия им град. Изглеждаше като захвърлена дрипа на каменистия бряг. Беше измръзнал. Душата му почти беше изскочила от зъбите. Обаче беше жив. За изумление на целия градец. Като съобщиха на жена му, че го водят към къщи, тя се разплака, от умиление. И зацелува дъщеричката си:
-Чуха ни маме, някой горе чу молитвите ни. Морето пощади баща ти. И ни го връща...
А в този момент Теодор, облечен със сухи дрехи, пътуваше с катера на Гранична Полиция към пристанището. Беше се опрял на стената в салета, миниатюрната кухничка, и държеше в ръце горещ чай. Беше затворил очи. И сънуваше, буден. А там, в тъмнината на съня му, сред високи черни вълни, един едър делфин се галеше в него. И му говореше. На език, който разбираха само те, двамата.
*ЗАЯВЕТЕ КОЛЕДНАТА ПРОМОЦИЯ НА ДВЕТЕ КНИГИ В САЙТА:
Там има и много разкази.
Приятно четене!
Поискайте си посвещение!