Смених Стара Загора с Бургас, а от 2 години не съм стигнал до плажа
- Доц. Карашмалъков, каква бе причината да смените родната Стара Загора с Бургас, въпреки успешната си професионална и преподавателска дейност, която развивахте там?
- В Бургас дойдох по покана на ръководството на университетска болница „Дева Мария“. За мен бе предизвикателство да сменя града, да отида на ново място, в нова болница и да работя за надхвърляне на нивото, на което съм бил в Стара Загора. Предизвикателствата ме ентусиазират, не съм човек на застоя. Като атмосфера Бургас ми напомня за Стара Загора, така че не усетих някаква рязка промяна. Най-смешното е, че откакто дойдох в Бургас, не съм ходил на плаж. От 2 години не съм стъпвал на пясъка. С приятели се смеем, че съм станал бургазлия- все отлагам плажа с „има време“ и накрая лятото свършва.
- Семейството Ви е в Стара Загора. Как се справяте с това?
Съпругата ми Галя обича работата си и за мен беше егоистично да я накарам да ме последва в Бургас. Заедно избрахме варианта аз да дойда тук, а през уикенда да се прибирам в Стара Загора. Не е лесно, но съм доволен, че сме намерили баланса- и аз съм щастлив с предизвикателствата, които носи работата ми в университетска болница „Дева Мария“,и семейството ми не страда от това. Синът ми е на 25 години и живее в София. В общи линии през седмицата всеки се занимава с ангажиментите си, а уикендите ги посвещаваме на семейството.
- Синът Ви тръгна ли по Вашите стъпки или избра да върви по свой път?
- За сина ми най-лесно щеше да бъде да наследи професията. Когато семейството ти е изградило име, контакти,на теб са ти спестени много неща, не се налага сам да събаряш стени. Обаче има деца, които избират да излязат от сянката на родителите си. Георги е от тях. Радвам се, че прави това, което му е по сърце. Не се наложи ние да правим план за живота му, той е личност и знае какво иска. Когато избираше университет, му казах само, че е добре да учи това, което му харесва и това, което ще го развива. Ако успее да ги съвмести- чудесно. Избра компютърна специалност и спази и двата ми съвета.
- Хирургията е може би най-стресовата част от медицината. Как успявате да се справите с напрежението, в което минава работният Ви ден?
- Много хора си мислят, че да си хирург е само да режеш и да шиеш сръчно. Хирургията обаче не е занаят. Ако просто режехме, щяхме да бъдем касапи. Най-важното в хирургията е вземането на решения, планирането, отговорността, която носиш. Влезеш ли в операционната, времето започва да тече по друг начин. Само тогава усещаш колко е дълга една минута, в която може да се случи всичко. Хирурзите взимаме решения постоянно и от тези решения зависи живота на човека на масата. Отговорността е огромна. Това натоварва много психически. Има дни, в които се чувствам изцеден и имам сили само да се срутя на дивана удома. От такова състояние може да ме извади шофирането. Просто сядам и карам нанякъде, без цел, заради удоволствието от самото каране. Това е времето, в което оставам сам със себе си и релаксирам напълно. Другото, което ме изважда успешно от ежедневието на хирурга, е футболът. За нас, лекарите, е много важно да сме в добра физическа форма. В Стара Загора разтоварвах с футбол и първата година в Бургас това много ми липсваше. Вече си намерих компания и всеки понеделник се събираме. Аз съм екипен играч- и в хобито си, и в работата.
- На екипния играч му трябва екип…
- И аз го имам. Не просто го имам- гордея се с него! С д-р Йонко Георгиев и д-р Георги Зафиров се познаваме от Стара Загора, те бяха една от причините да се преместя в Бургас. Знаех с кого ще работя и нямах съмнения, че работата в клиниката по хирургия на „Дева Мария“ ще върви. Тук срещнах д-р Стефан Касабов, изключителен специалист с огромен опит. Д-р Зорница Русинова и д-р Тинка Арнаудова са млади,но вече изградени хирурзи с качества. Виждам, как вече са готови да взимат самостоятелни решения, мислят, преценят и знам, че имат огромни перспективи пред себе си. Ние сме от различни поколения и това ни добавя стойност. Няма какво да се лъжем- сам човек няма как да постигне много. А ние сме не просто екип, а съмишленици, вървим в една посока, допълваме се, защото ни е ясно, че никой не е съвършен. Имаме спойката, която ни прави едно цяло. Със специалистите от другите отделения също сме се сработили по възможно най-добрия начин и сме много благодарни за помощта, която ни оказват.