Малин Орачев: Исках да стана борец и плаках цяла нощ, когато татко ми забрани да тренирам
-Г-н Орачев, вашият отбор върви във възходяща линия през последните години. Тръгнахте от окръжната група, а сега сте фактор във Втора лига. Кога ваша цел ще стане и елитът?
-На този етап ни е рано, честно казано. Но пък вижте, може да нямаме за цел Първа лига обаче във всеки мач играем за победа. Не бързаме да прескачаме етапи. Нашата сила е в колектива. Винаги съм бил директен и откровен с футболистите. Възпитавам ги и те да бъдат такива помежду си. Добрият колектив е в основата на добрите ни резултати.
-Вашият син Михаел също е футболист. Как се развива според вас?
-Да, синът ми в момента играе в „Нефтохимик“. През 2010-а се засякохме даже за малко с него, докато аз още ритах. Обаче тогава той оставаше резерва в качеството си на юноша и не можахме да запишем мач със съвместно участие. Щеше да бъде хубаво, за малко не се случи. Добре се развива Михаел, направи доста, но и още много работа му предстои. Той трябва да е двойно по-усърден от другите в тренировките. Който си има качества, има си ги. Донякъде се получава, друг път –не. Трябва много работа, търпение и воля. Аз пък гледам да съм по-строг, но и обективен в отношението си към него. Деликатна е темата, защото Михаел, докато беше в „Черноморец“ (Бс), се беше отчаял от загубите и от контузиите си. Мислеше дори да се отказва от футбола, но в Поморие отново доби мотивация за игра. Искам да използвам случая, за да разсея и една заблуда у много ваши колеги. Повечето от тях считат халфа на „Левски“ Мики Орачев за мой племенник, бил „син на брат ми“. Само че това не е вярно. Аз нямам брат. Мики е син на мой братовчед.
-Двете момчета искат ли ви съвети?
-Е, разбира се, когато ме помолят, помагам. С друго не мога да им помогна.
-Отраснали сте в село Кочан. Приоритет за местните момчета не са ли други спортове – като борбата например?
-Да, така е. И аз започнах с борба, даже не бях никак лош, да ви кажа. Веднъж станах пръв на един турнир в Благоевград и бях твърдо решил да се занимавам с борбата, но баща ми Стефан ме спря. Каза ми: „Каква борба? За теб има бъдеще само във футбола!“ И така за мен мърдане нямаше.
-Как го преживяхте?
-Преживях го много тежко, много...Даже плаках цяла нощ, но в крайна сметка послушах татко. Сигурно решението му е било за добро. Едва ли в борбата щях да направя толкова силна кариера. А и аз като другите деца по цял ден тичах по топката. Ритахме в махалата, после се биехме, нормални неща (смее се).
-Кога ви забелязаха за футбола?
-По онова време постоянно се правеха училищни турнири. На едно окръжно първенство ме набелязаха скаути от спортния интернат в Благоевград. Приех поканата им да се явя на приемен изпит там. Явиха се страшно много деца. От 500 човека трябваше да изберат десетина. За мой късмет между тези 10 бях и аз. Бях 14-годишен, малко късно започнах с организирания футбол. Моят първи треньор е Александър Кабзималски.
-Спомняте ли си дебюта ви в „А“ група на 2 март 1991 г.?
-Да, разбира се, че си го спомням. Победихме „Хасково“ с 6:0. Точно преди мача „Пирин“ изпитваше кадрови проблеми. Имахме доста контузени и наказани футболисти. Наложи се старши треньорът Борис Николов да ни пуска наведнъж 4-5 млади момчета. Много бяха притеснени треньорите, но ние показахме голям хъс и характер. Представихме се много силно и оттогава аз лично не излязох от титулярния състав. Николов започна да ме налага в отбора. Играех в началото с №10, зад нападателя. Вървеше ми. За кратко време изиграх два финала за Купата, както и над 100 мача в различните турнири. Даже бях и пред трансфер в швейцарския „Базел“.
-Защо двата клуба не се разбраха?
-През 1994 г. в турнира за КНК се представихме силно. В първия кръг елиминирахме лихтенщайнския „Шаан“ след победи с по 3:0 и 1:0. Аз вкарах първото попадение на Националния стадион в София. Спомням си, че тогава приехме там гостите, а не в Благоевград заради някакви санкции. И на реванша играх много силно. Мениджъри на „Базел“ дойдоха при нас с оферта, двете ръководства се срещнаха, но не се стигна до трансфер. Швейцарците бяха извадили 250 000 франка, обаче нашите шефове искаха двойно повече. Не стана сделката, пък и аз не бях достатъчно настоятелен. Притеснявах се дали ще мога да се оправя сам зад граница толкова млад, бях едва 20-годишен...Години по-късно, когато ритах в Бургас, имаше запитвания и от „Байер“ (Леверкузен). Получавал съм предложения и от Турция, Китай, Гърция, но не стана.
-Имахте ли шанс в следващия кръг срещу гръцкия гранд „Панатинайкос“...
-Тях ги приехме вече на „Христо Ботев“, но отстъпихме там с 0:2. Вижте, „детелините“ разполагаха с поне дузина класни играчи: поляците Важиха и Вандзик, аржентинеца Борели, Ниобляс, да не ги изреждам всичките...По-силен отбор бяха от „Пирин“, няма какво да се лъжем. А и ние бяхме повечето хора на крехка възраст, „бебета“ ни викаха. В Атина отстъпихме с 1:6, но аз пак вкарах гол. 17-годишният Гошко Бачев направи страхотен пробив отляво и ми сервира топката на празна врата за 1:4. Хубаво се получи.
-Работили сте в началото с ексцентрични президенти като д-р Христо Христов и Иван Кочев – Чомбе...
-О, да, да (смее се). Интересни случки с тях много мога да ви разкажа, но няма да имаме време. Цареше двувластие тогава в клуба. Когато идваше доктор Христов на стадиона, Чомбе си тръгваше. Имаше спречквания, напрежение между тях. През лятото си тръгна цяло ядро - Христо Войнов, Добри Митов, Венко Попов, Костадин Герганчев, Божидар Янков. Докторът и Коцев водеха спор за парите от трансферите. В деня на мача с ПАО пък съдът излезе със становището, че легитимен президент на „Пирин“ е Христо Христов. Групи фенове скандираха “Върнете ни футболистите” и “Чомбе, къде е отборът?”. Въобще...не беше никак приятно. По едно време дойдоха охранители, мутри и т.н. Голям конфликт. Даже ни бяха затворили, нас, футболистите в съблекалнята. Не можехме да излизаме. Може би, за да се предотвратят и инциденти. Имаше емоции. Леко напечено беше положението.
-Лесно ли ви пуснаха да преминете в „Нефтохимик“?
-Да, никакви проблеми не е имало. Всъщност аз преди да пристигна в Бургас имах оферти от „Левски“ и от „Локо“ (Пд). Като дете си бях левскарче. Още нещо да ви кажа за пристрастията. Много харесвах играта на Божидар Искренов и Емо Спасов. Иначе от детските ми години мой любимец №1 е Рууд Гулит. Направо му се възхищавах. После е Диего Марадона. Та аз на два пъти съм се разминавал с „Левски“. Вторият път Порточана (Христо Проточанов – б.а.) не ме пусна на „Герена“. На три пъти не можах да разтрогна договора с „Пирин“. Там свършиха парите и накрая добре, че се получи работата с „Нафтата“.
-Превърнахте се в „черната котка“ на „Левски“ в онези години. На какво се дължеше неспирния ви низ от победи над „сините“?
-О, не само „Левски“ са ни сърбали попарата. Всички отбори падаха на „Лазур“. В София също печелехме – 3:2 и 2:1 над „Левски“, насред „Армията" смачкахме ЦСКА с 4:1. Събрахме се талантливи момчета, с характери, на точното място, по точното време. Плюс качествения треньорски щаб. С всяка една победа растяхме като играчи и като хора. В един момент се бяхме превърнали в машина. Биехме всичко живо наред.
-Сигурно ви липсват онези години...
-Е, разбира се. Никога няма да забравя времето, когато „Лазур“ се пълнеше още два часа преди мача. Запалянковците на тълпи отиваха, скандираха, пееха...Докато сега е мъка...Да не ти се ходи направо. Няма изобщо място за сравнение с преди.
-С бургаския тим имате приятни емоции и от евротурнирите...
-Да, елиминирахме кипърския „Омония“, треньор им беше Аспарух Никодимов. При гостуването на трибуните имаше поне 1000 българи, които работеха на острова и които горещо ни подкрепяха. Достойно се представихме срещу „Локо“ (Москва)...Нервите не ни издържаха, иначе започнахме отлично мача навън. Играхме на отвратителен терен, в една кал. Пречупиха ни руснаците. Нещастно отпаднахме от норвежкия „Бран“. На реванша в Бургас ни вкараха невероятен гол в последната минута, а водехме с 3:1 дотогава и се класирахме. Помня, че техният голмайстор Хазунд искаше смяна преди това, но го оставиха на терена и той ни елиминира! Направо ги смачкахме тогава, изпуснахме 5-6 гола...малшанс.
-През май 2000 г. във финала за Купата на страната в Пловдив срещу своята „рожба“ „Нефтохимик“ се изправи Димитър Димитров-Херо, този път като треньор на „Левски“. По-специален ли беше този мач за вас?
-Донякъде. На всички нас, които бяхме работили толкова дълго време с Херо, ни беше странно да го видим сега на скамейката на противника. Даже някой му подхвърли преди началото на финала на майтап, че е сбъркал пейката (смее се). Иначе сантименти не е имало. Това е финал и всеки иска да го спечели. Играхме добре, но ме е яд, че ни биха с два гола в последните минути.
-Имаше ли гневни избухвания от страна на Порточанов след последния съдийски сигнал?
-О, не, този път нещата бяха нормални. Много пъти обаче след други загуби Христо ни е налагал сурови наказания.
Парични ли?
-Глобите са най-малкото. Имаше тиради след всеки мач. То не бяха една и две. Любими на шефа му бяха наказателните тренировки. Една от тях и досега си я спомням. Порточанов нареди да тичаме в един часа, в един зверски студ, посред нощ на пистата на стадиона. И не стига това, ами и събра бургаските журналисти да ни зяпат. Беше голямо шоу...
- В кариерата си участвахте в четири финала за Купата на България, но винаги бяхте от губещата страна. Това ли е най-голямата ви несбъдната мечта?
-Вярно е, че не извадих късме в това отношение. Няма как да не остава едно съжаление у мен за пропуснатите шансове. На три пъти ми се случваше да падам от „Левски“. Като че ли най-близо до купата бях с „Черноморец“ (Поморие) през 2010 г. Тогава отстъпихме на „Берое“ с 0:1 след нелеп гол в добавеното време. Разочарованието беше една от причините да реша да сложа край на кариерата си, макар че не липсваха предложения да я продължа.
-Ярко присъствие имахте в столичния квартал „Надежда“. „Локото“ какво място във вашето сърце заема?
-Да, там преминаха едни от най-хубавите сезони в кариерата ми. Аз по принцип съм такъв тип човек, че хареса ли ми някъде, не ми се мърда. Когато са лоялни хората с мен, държа да оправдавам доверието им. Навсякъде, където съм играл, съм оставал с топли чувства. Същото мога да кажа и за „Локомотив“. Отидох в труден период за клуба. Ситуацията не беше добра нито във финансово, нито в спортно-техническо отношение. Дойде Стефан Грозданов обаче и нещата тръгнаха нагоре. Той направи нужната спойка между опитните, взети от него футболисти и по-младите. Доста здрави подготовки направихме под негово ръководство. Закономерно започнаха да идват и резултатите. После играхме три поредни години в Европа. Записахме серия от осем срещи без поражение в евротурнирите. Никога няма да забравя тези моменти.
-Вие сте на седмо място във вечната ранглиста на „А“ група по участия - 398. Можехте ли да запишете и повече?
-Можех, разбира се, като нищо. Можех и сигурно да подобря вечния рекорд на Марин Бакалов от 454 мача в елита. Когато си тръгнах от „Локо“ (Сф) се чувствах още в силата си. Бях във форма макар и на 36 години. Малко от младите и досега могат да ми се опънат. Когато се върнах в „Нефтохимик“ записах без проблеми пълни два сезона в „Б“ група. Не съм имал и тежки контузии в кариерата си, освен една, когато скъсах връзка на глезена и почивах шест месеца. Бях стриктен режимлия, и до ден-днешен съм такъв. Обичам много домашния уют, но когато има повод, обичам и да разпускам по заведения в добри компании.
-Спомняте ли си някоя оказала се фатална пропусната от вас дузпа?
-Може би е тази, която не вкарах на баража за влизане в „А“ група със „Спортист“ (Своге) през юни 2009 г. Играех за „Нефтохимик“. Редовното време завърши 2:2, аз се разписах веднъж. Стигна се до дузпи, където ни елиминираха с 6:4. Изпуснах една и в Пловдив срещу „Локомотив“. Аз бях от столичните „железничари“. Помня, че преди това бяхме в черна серия от шест пропуснати дузпи. Никой не искаше сега да се нагърби. Наложи се аз да я бия. Да, но стрелях слабо и вратарят ми изби топката. Добре, че успяхме да я довкараме в мрежата. Така че не беше фатално.
-Кой е най-красивият гол в кариерата ви?
-Веднага се сещам за едно попадение, което вкарах на „Славия“ на „Овча купел“ с „Локо“ (Сф). Играхме на тежък терен, под проливен дъжд. С мой гол победихме „белите“. Получи се нелошо изпълнение. Добави Коментар