С боси стъпки върху гърба на огромния кит
Ренато е шофьорът на автобуса, който вози тълпите туристи от паркингите до градчето Сулцано, откъде започва инсталацията.
Дамата на средна възраст, която току-що ни е продала билетите, започва да маха усилено с ръце, а Ренато забива спирачките насред кръстовището - няколко метра след като вече е отминал спирката - и отваря вратите.
Движение няма, но ние все пак прибягваме с леко неудобство пред погледите на италианските полицаи. Ренато обаче просто им помахва. После тръгва от раз и така бързо-бързо си "намираме" място сред останалите пътници в пълния рейс.
Плаващите кейове на Кристо може и да са световно събитие. Но мястото и атмосферата около тях са типична италианска провинция, с присъщия й чар и особености.
През последните дни българските и световните медии бяха залети с репортажи и оценки за естетическите качества на плаващите кейове.
Този текст има по-малки претенции. Той е просто разказ за преживяването да ходиш по блестящата златна тъкан до средата на езерото Изео.
Нека започнем оттам, че мястото избрано за проекта не е сред най-популярните дестинации. Ако местните и чуждестранните туристи се насочат към северноиталианските езера, това ще са предимно Гарда или Комо. Първото е популярно с увеселителния парк Гардаленд, а второто - с вилата на Джордж Клуни.
Съответно, и инфраструктурата около Изео не е толкова развита - няма широки булеварди и безкрайни паркинги за тълпи от посетители. Затова местните власти импровизират.
За да не бъдат претъпкани улиците на градчетата с конвои от автомобили и каравани около езерото, има създадени специални паркинги по периферията на района. Единствените допускани по-близо шофьори са местни хора, туристи с резервации или работещите по проекта. Можете, разбира се, да вземете и местния влак.
Посещението на кейовете е безплатно. Въпросните паркинги обаче не са - таксата за тях е от 15 до 20 евро. Билетът за отиване и връщане с автобусите, отвеждащи до Сулцано, пък струват 5,50 евро на човек.
С малко думи на английски и повече с ръце и крака - полицаите ви обясняват как да стигнете до най-близкия паркинг. Изглежда, че те са "удобната и своевременна" пътна информация, която интернет страницата на проекта обещава.
За да си дадете сметка колко е необичайна ситуацията за района на езерото, само се вгледайте в униформите на полицаите.
Те са като цветна мозайка на различните служби в околността, събрани накуп и командировани за две седмици. Има пътна полиция, карабинери, местни полицаи от община Изео и подкрепление от съседния регионален център Бреша, полиция от двете провинции, делящи си езерото - Бреша и Бергамо.
Отделно има голям брой частни охранители, наети специално за събитието.
Цялото бутане и друсане в автобуса напомня на преживяването в 280 от Студентски град до Четвърти километър. Но си струва, когато изведнъж пред пред нас блесне езерото и видите златните линии на кейовете.
В момента, в който стъпят върху златния плат, повечето посетители спонтанно събуват обувките си. Някои изпитват неудобство да замърсяват блестящата тъкан, мнозинството обаче предпочитат да изпитат усещането да се движат върху огромните плаващите балони възможно най-пълноценно.
Както самият Кристо многократно обясняваше пред медиите: когато ходиш по кейовете, се чувстваш сякаш си на гърба на огромен кит. Краката леко затъват в гънките на балоните, тъканта елегантно се плъзга между пръстите, вълните тласкат крайчетата й - понякога любовно, понякога агресивно - а бризът роши косите ни.
По-слабата известност на езерото Изео всъщност е причината "Плаващите кейове" да са толкова ефектен проект - колкото и абсурдно да звучи. Оригиналната визия на Кристо и Жан-Клод предвижда хората да ходят по вода, по магическа пътека, изникнала сякаш от нищото по средата на водната маса.
Навсякъде другаде местните власти биха сложили ограничения - да има перила, да има органичаващи мрежи, да се гарантира абсолютна сигурност. Тук обаче краищата на кейовете леко потъват във водата и хората често се изкушават да потопят единия крак в езерото (и естествено да щракнат селфи).
В Изео властите са позволили оригиналната визия, в която пътеката няма каквито и да е видими ограничения. Кейовете са широки 16 метра, така че има достатъчно място за движение. На всеки десет метра има служител, подсещаш хората да не се събират на групи близо до краищата. За всеки случай полицаи на скутери патрулират и са готови да измъкнат от водата подхлъзналите се.
Може би в това се крие магията на проекта - веднъж стъпили по златната пътека, мигновено всички забравят колко неестествена е цялата разходка по средата на езерото върху надуваеми паралелепипеди.
Деца тичат, лягат и се търкалят на кейовете, а родителите не изпадат в паника. Двойки плажуват и се целуват. Възрастни хора с по два бастуна в ръце вървят бавно и се наслаждават на гледката. Някои хранят лебедите, плаващи покрай златната пътека.
Край малкия остров Сан Паоло, заобиколен всички страни от кейовете, хора са насядали като на пикник. Едни са топнали краката е езерото, други се пекат, трети играят карти.
Целият Сан Паоло всъщност е частно имение, обградено с високи зидове. То е собственост на фамилията Берета - най-старите производители на оръжия в света.
Незапознатият посетител би си помислил, че богаташи като Берета биха били възмутени, ако светът буквално се изсипе пред вратите на ексклузивната им вила.
Тъкмо напротив: те са причината Кристо да осъществи проекта си на езетото Изео.
Близо четири десетилетия артистът и съпругата му Жан-Клод обмислят идеята за пътека по средата на водни маси. Опитват Япония и Аржентина.
През 2014 г. когато съпругата на сегашния шеф на оръжейната компания Умберта Гнути Берета чува, че Кристо оглежда Изео за проекта, тя решава, че непременно трябва да му помогне.
Г-жа Берета смята себе си за меценат и арт-колекционер и дава рамо при преговорите с местните власти (Кристо сам финансира проектите си). Още по-важното е, че позволява и семейният остров да бъде "опакован" от всички страни с кейове.
От време на време на твърдата земя частните охранители спират и задържат тълпите, за да не бъдат опасно претъпкана надуваемата пътека. Друг път вятърът и вълните правят невъзможно ходенето по златните пътеки и хората трябва да изчакат времето да утихне.
На места ще видите служители, въоръжени с игли и златни конци, които пришиват неизбежните разкъсвания. Платът е произведен и шит в Германия, но уви и немското качество издъхва под натиска на масите народ. Само през първия ден, според местните медии, са минали 50 хиляди души.
Може би най-големият проблем обаче е къде да ядат и пият масите народ. На по-големия остров по средата на езерото Монте Изола, който е обграден само частично от кейовете, заведенията се броят на пръстите на двете ръце. Каравани и импровизирани бирарии са изникнали по брега, но и те не могат да смогнат на човекопотока.
Едва ли не и последният тийнейджър от 1,700-те жители на острова е хванат да продава сладолед или минерална вода. За маса в ресторантите се чака половин до час, сервитьорките преуморено гледат с празни погледи.
Битовите неудобства бързо се забравят. Хората вървят по златната пътека, леко опиянени от вятъра, слънцето и вълните.
Най-често чуваната фраза е Che Bello!
Много статии са писани и много думи изговорени дали проектите на Кристо са истинско изкуство. Аз не съм арт критик. Аз съм турист, прекарал прекрасен уикенд благодарение на фантазията и размаха на Кристо.
Видях природна красота от необичаен и буквално неповторим ъгъл. Изпитах емоции, чиято безкрайна палитра трудно се описва. Преживях часове, които няма да забравя.
Може би това не е класическо изобразително изкуство, но със сигурност е прекрасно.
2
Коментара по темата
2.
hristo
22.06.2016 12:44:07
mani go toa kloshar, kato taq irien keshisheva, koqto otide da snima v spisanie ELLE vuv France za 11 godini i bila zabravila bulgarskia... izvente za latinicata v chyjbina sum...
1.
Георги
22.06.2016 11:41:16
Христо Явашев - единственият човек в света, забравил да говори на майчиния си език. Друг случай такъв няма.
Езикът, с който си израснал, се запечатва завинаги в мозъка на човека. Никой друг език, колкото и добре да го говориш, никога не може да бъде като майчиния ти. Но не, Христо Явашев вече не знае български.
Езикът, с който си израснал, се запечатва завинаги в мозъка на човека. Никой друг език, колкото и добре да го говориш, никога не може да бъде като майчиния ти. Но не, Христо Явашев вече не знае български.