Винаги ще помня Английската гимназия с това, че ми отвори очите за света и изкуството
За живота, кариерата, изкуството и спомените говори пред Флагман.БГ проф. Илиян Иванов, чиято продукция „Feeling Through” бе номинирана за „Оскар“
Проф. Илиян Иванов е продуцентът на късометражния филм „Feeling Through”, който тази година бе номиниран за Оскар. Той е психиатър по професия, но човек на изкуството по сърце. Днес той бе в Бургас по случай 50-годишнината от основаването на Английската гимназия и дори ще вземе участие с група от ученическите си години на концерта, с който ще бъдат изпратени абитуриентите на елитното училище. Срещаме се с него край Летния театър в Морската градина, за да проведем кратък разговор.
-Проф. Иванов, днес е 50-годишнината от основаването на Английската гимназия в Бургас, където Вие сте завършил. Какви са Ви спомените от училището в онези години?
-Много неща са се променили от тогава. Ние започнахме образованието си в сградата на Реалната гимназия, после бяхме една година в сградата на Икономическия техникум. Съзнавам с времето, че годината, когато бях 9-и клас, почти съм я блокирал от съзнанието си. Ще запомня Английската гимназия най-вече с приятелствата. Допреди малко бяхме с Емил Марков (звездата от „Откраднат живот“, бел.а.), с когото бяхме съученици и сме останали приятели от тогава. С него бяхме заедно и в казармата. Ще я запомня и с контактите, които успяхме да създадем през онова време. С няколко съученици, включително с Емил, посещавахме един кръжок в ученическите си години. Той за първи път ни отвори за света и ни показа, че можем да имаме собствено виждане за изкуството. Винаги съм се интересувал от рисуване, музика – това са интереси, които получих в Английската гимназия.
-Вие сте професор, психиатър, но станахте популярен с номинацията Ви за „Оскар“ заради вашият късометражен филм „Feeling Through”. Това е интересна прогресия, очевидно сте широкоскроена личност. Разкажете малко за житейския Ви път, как психиатър продуцира филм?
-Завърших медицина във Варнененския университет между 84 и 90 г. Там останах асистент по вътрешни болести и онкология. Работих четири години в Терапевтичен блок-Варна. В края на 80-те в България започна да навлиза все повече информация отвън. Имах колеги, които бяха заминали за САЩ за специализации. Тогава разбрах, че има абсолютно легални начини, по които да се замине – вземат се изпити, подаваш апликация за позиция и т.н. На 24 декември 1994 г. пристигнах в Ню Йорк, където имах интервю в една от болниците. Но разбира се нещата никога не се случват така както очакваме и прекарах първите си две години в т.нар. „Midwest” в Щатите – Индиана и Нешвил, където работех в различни докторски офиси като асистент. Беше време на климатизация за мен, но и беше период, в който се опитвах да бъде по-конкурентоспособен. Идеята ми беше да се развивам в специалностите „Вътрешна медицина“ и „Онкология“, но се случи така, че кандидатствах за „Психиатрия и вътрешни болести“. Но винаги съм имал страст към изкуството.
-Как бихте представили филма Ви на човек, който никога не го е гледал?
-Кратък филм – 18 минути. Представя среща между двама непознати – тийнейджър, който във вечерта на събитията просто търси място, където да пренощува. На спирка от градския транспорт той попада на глухоням човек, който го моли за помощ – да му обясни къде се намира, за да може да хване автобуса. Докато създават тази връзка помежду си за това кратко време, те установяват, че човек не е необходимо да даде много от себе си. Че дори най-малкото деяние на доброта може да има огромно значение. Двамата герои създават персонален контакт, но всеки от тях открива нещо за себе си. Тийнейджърът разбира, че човекът срещу него, въпреки че е инвалид, притежава в себе си много добрина, топлина, благородност.
-Често ли се връщате в родния Бургас?
-Бях за последно тук преди 6 месеца. Тогава пристигнах за един фестивал на късометражното кино, където нашият филм откри събитието. Майка ми и баща ми живеят тук. Най-дълго се е случвало да не се прибирам в родния си град в периода между 1995 и 2005 г.
-Какво ви е виждането за града, за развитието му през последните години?
-Това, което чувам от много хора го виждам и аз самият. Всички имаме отношение към Бургас като град, който за последните 10 години се е развил много по отношение на социалната структура, инфраструктурата, поддържането. За мен лично много неща тук изглеждат така, както ги помня от младините си. Например тази част на Морската градина (около Летния театър, бел.а.) е останал в спомените ми като мястото, където тренирахме лека атлетика с приятели. Познавам всички алеи тук, включително статуите. Това не е променено от 70-те години, което носи приятна носталгия. Градът изглежда по-модерен. Но не е желателно да се сравнява даден град с друг. Например със съпругата ми живеем в Ню Йорк от двадесет и няколко години и това са съвсем различни структури. Има неща, които не са се променили в Бургас, има и такива, които са неузнаваеми.
-Какво ви е участието днес на концерта на Английската гимназия?
-Нашият клас беше създал рок група преди да завършим. Подготвили сме две песни, за да поздравим колеги, учители и ученици. С Емил Марков и с останалата част от групата ще се качим на сцената и ще участваме. Иначе съм основател на джаз група в Ню Йорк. Казва се “The Shrinks” (Shrink - разговорно за психиатър от англ., бел.а.). Тя съществува от 20 години и всички в нея сме психиатри.
Знеполският епископ Арсений избран на първи тур за кандидат за Сливенски митрополит
Вече не съм мамино синче номер едно, хвали се Сашо Кадиев
