Вижте един текст, разбунил социалните мрежи - "Защо напускам България"
Разтърсващият текст „Защо напускам България" взриви българите в социалните мрежи. Той е създаден през далечната 2000 г., но през последните дни отново стана актуален сред читателите, които го споделят широко във фейсбук.
Негов автор е Яна Добрева - журналист и драматург. Яна е и дъщеря на актьора Илия Добрев, който навремето изигра Васил Левски.
Тя описва България, в която не иска да живее, и се аргументира защо я напуска.
Представяме ви текста ѝ без съкращения:
Когато на 9 юли мъжът ми изчезна от къщи. Когато на 10 юли вечерта го намерих пребит и изхвърлен на един строеж. Когато лекарят от Бърза помощ заяви, че няма да го качи в линейката, защото бил наркоман. Когато му постави тази „диагноза", без въобще да го прегледа, ей така, от разстояние. Когато все пак успяхме да стигнем до „Пирогов". Когато там го държаха пет часа в коридора, прехвърляха го от кабинет на кабинет, крещяха му и не разбраха, че целият му мозък е в кръвоизливи. Когато дори твърдяха, че нищо му няма и бяха готови да не го приемат в болницата. Когато молех санитарите да не блъскат количката с болното му тяло. Когато се оказа, че не става с молби, а с пари. Когато полицията отказа да води следствие, защото мъжът ми, който беше в безсъзнание, не искал да им съдейства. Когато ги попитах, ако беше умрял, пак ли щяха да чакат неговото съдействие. Когато следователите даваха невярна информация на собствения си министър и се опитваха да е прикрият случая. Когато страхът се настани сред близките ми. Когато се оказа, че никой, никой, никой не може да те защити. Когато трябваше да наема охрана като че ли сме престъпници.
И най-вече когато не знаех какво да кажа на 10-годишния ни син - къде е баща му, който никога не отсъства от къщи. Когато недоумявах как да обясня на малкото дете, че сега татко месеци няма да може да се грижи за него и да го обича, както преди. Когато сърцето ми беше раздробено на парчета, защото, когато пребиват до смърт добрите хора, сърцата лесно се пръскат от мъка.
Тогава реших, че се отричам от България.
Отричам се от тази България, в която живеем днес и сега. Отричам се от тази България, из която престъпниците се разхождат необезпокоявани. Отричам се от тази България, която е рай за мошениците, далавераджиите, крадците, убийците. И ад за честните и почтените хора. Отричам се от тази България, в която властва Абсолютната Безчовечност. Отричам се от тази България, в която вече няма ценности. Няма идеали. Няма достатъчно смели хора и истински родолюбци. Не е останала никаква чувствителност и никакво уважение към личността. Има само изтребление на таланти. И камари лъжи. Като например, че престъпността е намаляла, както и емиграцията. Аз ви казвам, че не е така. Ние с мъжа ми сме част от огромна емиграционна вълна. В момента заминават при тези, които като нас преди десет години обичаха това място, наречено „родина". Тези, които страдаха от идеали. Тези, които мислеха, че родината е свята и че е грях да я изоставиш. Тези, които изгубиха много самолети с приятели. Тези, които плачеха върху опустелите писти на аерогарата, но упорито си повтаряха, че човек трябва да живее там, където се е родил. И че другото се казва „предателство". Тези, които тогавa тичаха по митингите на СДС и вярваха в новото бъдеще Тези, които искаха да живеят тук и никъде другаде. Тези, които имаха илюзии и смятаха, че ако всеки прекопае своята градина, нещата ще се оправят и всички ще живеем по-добре. Тези, които десет години работиха, без да се занимават с политика, без да членуват в партии и без да влизат в никакви групировки. Тези, които създадоха ценни и полезни неща и ги създадоха със собствените си ръце. Тези, които не праха пари. Тези, които бяха потенциалът на България.
Тези, които в началото на 90-те взеха грешното решение! Да, в началото на 90-те години ние с мъжа ми искахме да живеем тук. Защото обичахме България. Преди две години, когато подадохме документи за емиграция, ние пак искахме да живеем тук. Защото обичахме България. Сега, когато заминаваме, ние отново искаме да живеем тук. Но тук не може да се живее. Всеки, който не краде и не убива, всеки, който се е опитал да направи нещо в България и за България, знае истината - държавата само пречи.
Държавата непрекъснато пречи. Всъщност държава няма. Няма и политика. Има само управляващи, мафия и биячите на мафията. Има чудовищна, крокодилска посредственост, която се разпростря навсякъде. Превзе цялата власт. Запрати интелигентните, мислещите, чувстващите и можещите хора в панелните им кутийки - да се чудят как да изхранват децата си! Разположи се. Унищожи всичко изградено досега. Не построи нищо ново. И вместо мисионери, които да разпръскват светлина, разпрати навсякъде безмозъчни същества, които размахват палки и гърмят с пистолети, строят къщи с басейни, трудно връзват две думи в изречение, слушат чалга и от време на време с удоволствие пребиват някой от съвсем оределите си сънародници.
Честито, господа Мутри! Победихте! Нанесохте се зад къщата ни, решихте, че един метър от задния ни двор бил ваш метър, подкопахте оградата ни, че даже и я поливате всеки ден, за да падне по-бързо, рязахте кабелите на тока и на телефона ни, плашихте съседите с пистолети. И докато наивно вярвахме, че се избивате само помежду си, оказа се, че избивате въобще наред. Който не ви е симпатичен. Заради един метър от задния двор! И когато се опитвахме да решим спора по общини и по някакви управления по незаконното строителство, всички вдигаха рамене и казваха - „Този го изпраща депутат. За него ни звънят от Народното събрание."
Господи, това ли е България! Всеки ден ние сме унизени, смазани, обезверени. Всеки ден напълно загубваме смисъла на нещата, защото всеки ден се случва по една история, която много прилича на моята юлска драма. Случва се на улицата, в трамвая, в магазина, в някое от милиардите чиновнически учреждения. Навсякъде. Историята се състои от различни факти, от различни оскърбления, но всъщност това е една и съща история - тази на пълното унижение на човешкото достойнство. В крайна сметка в момента се пише историята на унищожението на българския дух.
Е, господа Мутри и тези от Депутатите, които стоите зад тях. Наздраве! Подкопаната ни ограда ще падне всеки момент. И за мен тя е символ на подкопаната България, която скоро съвсем ще рухне. Моята ограда, моята България, моите надежди, моята защита, моята романтика, моите любови, моите радости и болки, моят театър, моите пиеси, моят дядо. Всичко, което беше мое. Е, господа Мутри и тези от Депутатите, които стоите зад тях! Разбихте мечтите ни, както се разбива човешка глава. Дали пък да не ви благодаря? Задето ме излекувахте от патриотизма ми. Вече не милея за вашата България. Знаете ли, подарявам ви метъра от задния ни двор Вземете си метъра, вземете си и цялата къща! Та вие така и така си взехте всичко. Взехте ни и силите да се борим да останем тук. Можете да ни довършите. Блъскайте бъбреците, удряйте, чупете, рушете, ритайте, размажете мозъците ни! Така по-бързо ще си останете само вие. И все пак ще има проблем. Един единствен проблем. Колкото и да не ви се вярва, Ботев и Левски ще ви гледат отнякъде. Тях не можете да ги разстреляте отново. Няма как да ги обесите. Няма как да ги пребиете. Няма как да ги предадете. Те са тук. Те никога няма да емигрират. Това е, господа Мутри и тези от Депутатите, които стоите зад тях.
Ние сме поредните българи, които напускат вашата България. Ние сме поредните, които се умориха да се опитват да направят нещо за тази страна. Напускаме не по икономически, а по човешки причини. Тук не можеш да се развиваш. Тук не можеш да мечтаеш. Тук не е препоръчително да следваш моралните си норми. Морал?! Губиш играта. Защото тук се играе друга игра. И тя е мръсна. Ние сме поредните българи, които заминават, въпреки че искат да живеят тук. Ние сме поредните изгонени българи. Само че идеализмът вероятно е заболяване. А в това отношение моето семейство е фамилно обременено. Ето защо отнасям със себе си една друга България. България на дедите ми. България на детството ми. България на родителите ми. България на брат ми. България на приятелите ми. България на моите илюзии. Вземам си слънцето на България. Вземам си и Родопите. Ще се връщам в тази моя България.
Защото в крайна сметка, господа мутри и тези от депутатите, които стоите зад тях - вашата България си е само ваша. Тя няма да е вечна. Тя все някога ще свърши. Има природни и духовни закони, господа. Има приказки, в които децата вярват. Има приказки, в които вярвам и аз. В тях вярват и всички мои близки същества - тези, които ми помагат да прекося живота си. Хората от моята кръвна група. Нашите сърца туптят в един ритъм. А нашите души говорят български. И в която и точка на света да се намираме, ще продължим да говорим все този език - Българският на Ботев и Левски. Знаете ли за какво става дума в приказките, господа? В тях Доброто накрая винаги побеждава.
ВИЗИТКА
Яна Добрева е журналист по образование и драматург по призвание. Пиесите й са поставяни в театри в цялата страна - „Пясъчен пъзел", „Да поиграем на чилик", „Боже! Крокодили!" и др. Добрева има две награди от международни конкурси за драматургия - в Германия през 1994 г., във Франция през 1995 г. През 1997 г. е номинирана в международен конкурс в Лондон. Международната фондация „Гео Милев" пък я награди за принос към националната ни драматургия.
Яна, съпругът й и 10-годишният им син емигрират в Канадa. После отново се връщат в България.
Източник: "Българи в чужбина", spainbg.com
Полицайка е разследвана за еротични снимки
Мони Николов с поредна магия в Русия
ЦСКА с огромна трансфера бомба?
Многохилядни протести срещу планове на Тръмп в Европа
Семейството на Любо Пенев благодари на Валтер Папазки
Масови мита: Тръмп размаха пръст дори на Великобритания, започва ли война за Гренландия
Два удара с евро менте: българка разпозната и заловена
35-годишен чужденец почина внезапно на улицата във Варна
11-годишно дете загина при нелеп инцидент в училищен двор
Нефтохимик е на финал за Купата на България, блестящ Ади Османович
Защо хората слагат дафинов лист в гащите
Какво означават етикетите на плодовете? Истина, която повечето хора не знаят
”Напоследък сред нас, британците, стана мода да си купуваме имоти в България. От една страна, наистина красивата природа, за каквато ние тук можем само да мечтаем, и от друга, ниските цени на селските къщи, както и примамливите оферти на имоти в затворени комплекси накланяха везните в полза на решението за една такава – на пръв поглед изгодна – сделка. Но, приятели, не правете тази грешка, която аз направих, не си купувайте имот в България, не стъпвайте там, не правете бизнес и избягвайте каквито и да е контакти с българи. Защото от другата страна на везната натежава неумолимо простотията на българския народ. Простотия убийствена, отчайваща, неизмерима, ужасяваща, всеобхватна, опасна , неумолима, потресаваща!…
Българите, аз смея да твърдя, са най-простият народ на земята. Няма по-прост народ от българския и тук аз бих искал да направя едно разяснение. Под „прост народ” аз нямам предвид народ неграмотен, неук и необразован. Не! Те са грамотни, но са тъпанари. Те са образовани, но са кухи. Те са интелигентни, но са прости. Защото неук е народ, който не е имал възможност да се ползва от съвременното образование, от достъпа до информация и от възможността да обменя идеи с народите от целия свят. Но тези народи аз не бих нарекъл прости, защото те живеят в някакво, макар и примитивно, общество, поддържат се и търсят път да се развият. А българите, напротив: те имат огромни възможности, образовани са и осведомени, природата им е прекрасна, географското положение – стратегическо, но всичко това те пропиляват, продават, затриват, унищожават, защото са прости.
Те даже не са народ, а сбирщина от прости хора, защото народността не е просто принадлежност към дадена географска територия, а съвкупност от общи цели, идеи и ценности, съвкупност от общи действия, целящи развитие на цялото общество, общи действия за реализиране на идеите и опазване на ценностите. Но това при българите не съществува. Аз използвам думата „народ” в техния случай, воден единствено от някакво благоприличие, но ако трябва да съм откровен, бих ги нарекъл сбирщина от идиоти – идиоти в гръцкият смисъл на думата. Аз дори се съмнявам, че българският народ днес съществува. За мен българите са изчезнали и на тяхно място е останала някаква тълпа. Но не, това е неточно, защото тълпата има някаква обща цел, а те нямат такава, не, те дори не са тълпа. Те са случайно попаднали на едно място различни хора, с различни цели, впримчени в географското положение, което по една случайност населяват, и обременени с историята на хората, населявали някога това място, за чиито наследници по незнайно каква логика се смятат.
Какви българи са те? Как тази сбирщина си позволява да петни името на този древен и велик народ? Нима е възможно това, което те творят днес като история, да бъде вписано в историческата сметка на народ като българския? Долу лапите, простаци, от името „българи”. Вие не сте и не бихте могли да бъдете българи. Защото за да се наричаш българин, не е достатъчно само да се облягаш на гени, а да имаш дух, воля, сила. Не само да каканижеш имена на исторически личности и герои, а да подражаваш на постъпките им, да следваш идеите им, да осъществяваш мечтите им за България.
„Но как така” - ще попитате вие, – „нима няма нещо, което да обединява тези хора, населяващи тази територия, наречена България?” Има, разбира се, те имат общи черти, но те не ги правят общност, не ги правят народ – те са продажници, завистници и крадци. Те не се стремят да подобрят своето житие – на тях им е достатъчно да се радват на нещастието на другите около тях, а ако случайно не виждат по-нещастен от себе си, то това ги прави нещастни. Те не се радват на постиженията на другите , а търсят начин да ги развалят, окалят и съсипят. Ако някой реши да направи нещо за обща полза, те го смятат за глупак, присмиват му се и му се подиграват. Парите за тях са водеща сила, за пари са готови да направят всичко – тук понятията чест, законност, морал са просто празни думи.
„Но защо казваш, че са прости?” – ще попитате вие. Защото те имат всичко, което е необходимо на един човек за да осъзнае къде греши. Цялата необходима информация относно собственото си положение като нация, относно причините да са в това незавидно положение, относно мерките, които трябва и могат да предприемат, за да се измъкнат от това положение, но въпреки това те се надяват да ги оправят именно тези, които са ги докарали до същото положение. Те протестират срещу тези, които ги мамят, грабят, използват и потискат, и в същото време оставят бъдещето си в техни ръце. Те недоволстват, когато станат обект на измама, но злорадстват, когато измаменият е някой друг.
Българите смятат себе си за тарикати – това е дума която трудно бих могъл да преведа на нашия език. Най-общо казано тарикатът е мошеник на дребно и на едро, но страхлив мошеник, плах, уплашен, постоянно озъртащ се, но все пак горд, че е мошеник. Но мошеничеството му е такова, че най-често води до неговото собствено падение.
Какъв, ако не прост, трябва да си, за да се радваш на чуждото нещастие, а не да се бориш срещу него. Как може да злорадстваш, че този или онзи чужденец го обрали, измамили и пребили в собствената ти държава и да очакваш да печелиш от него. Трябва да си много прост, за да се гордееш с изобретателността на своите престъпници, чиято жертва утре може да си ти самият. Трябва да си много прост, за да се гордееш, че познаваш престъпници и да заплашваш други с тези свои познанства, вместо да съдействаш те да бъдат разобличени и осъдени. Трябва да си много прост и безгръбначен, щом виждаш беззаконията, но не се съпротивляваш. Трябва да си много прост, за да вярваш, че тези, на които си гласувал доверие да те управляват, да те съдят, да чертаят бъдещето ти – че те ще въведат законност, защото точно те са, които нарушават закона.
Трябва да си много прост, за да се радваш, че гърците щели да станат толкова зле колкото теб и да не разбираш, че ти продължаваш безропотно да потъваш, докато те продължават неумолимо да се борят. Да не виждаш, че те дори и фалирали като държава, като общество са на светлинни години пред теб. Че дори заплатите им, по които ти мериш всичко, са пъти по-големи от твоите нищожни подаяния.
Трябва да си много прост да работиш за хора, които смятат, че са над закона, да им позволяваш да трупат тлъсти печалби за твоя сметка, да наблюдаваш ежедневно тяхната подигравка с държавността и със самият тебе. И ако някой страничен наблюдател вземе, че ти покаже всичките тези беззакония, на които ти си ежедневен свидетел, мислейки, че ги не виждаш, ти просто да свиеш рамене и да кажеш: “Ми аз какво мога да направя?”
Трябва да си много прост, за да разчиташ, че точно ти ще минеш между капките, когато наоколо ти вали дъжд от неправди. Че точно ти ще оцелееш от всички около тебе, които като теб се мъчат да оцелеят. Че някой друг трябва да поведе някои други, за да оправят твоя живот. Трябва да си много прост, много страхлив, много безгръбначен.
Трябва да си много прост, за да вярваш, че държавата ти ще се оправи, докато ти си на хиляди километри от нея, в търсене на сигурност и щастие там, където го е извоювал някой друг. Трябва да си много прост, за да мислиш, че бъдещето на държавата ти зависи не от твоите действия, а от действията на останалите, докато в същото време по някаква абсурдна логика имаш огромно мнение за себе си и своите нереализирани и неоценени способности. Трябва да си много прост.
Трябва да си много прост да живееш в земен рай и да го унищожаваш. Трябва да си много прост, за да вярваш на телевизора, да мислиш с телевизора, да слушаш телевизора, да възприемаш света чрез телевизора, а не чрез собствената си преценка за случващото се около теб.
Не правете бизнес с тези хора, не общувайте с тях, унищожете ги. Те сами ще се предават един друг и ще съдействат за собственото си унищожение. Толкова са прости.“
ne e zle da ponauchish malko ezika za tam nakudeto si se zaputil, stoto gluhonemi ima tam weche mnogo....
AUF WIEDERSEHEN